Том Клэнси - Мечката и драконът

— Жена ми е тук на преглед — отвърна инспекторът от ФБР.

— Нещо сериозно ли? — попита Олтман.

— Не. Рутинен преглед — отвърна Пат и Олтман усети, че го лъже, но това не беше важно.

— Тя тук ли е? — попита инспектор О’Дей. — Помислих, че докато чакам, мога да й се обадя.

— В кабинета е — отвърна Олтман и му посочи с ръка. — Направо по коридора, втората врата вдясно.

— Благодаря.

— Един от ФБР отива при Хирурга — прошепна той в микрофона, прикрепен към яката му.

— Разбрано — отвърна другият агент.

О’Дей намери вратата на кабинета и почука.

— Влез — чу се женски глас отвътре.

Тя погледна към вратата.

— А, Пат, как си?

— Не се оплаквам. Просто минавах насам и…

— Андреа видя ли се с Мадж? — попита Кети Райън. Разбира се, президентшата беше уредила да я приеме.

— Да и пробата се оказа положителна — каза Пат.

— Страхотно! — След това професор Райън замълча. — А, ти си обезпокоен от нещо? — Освен че беше добър лекар, тя веднага познаваше по очите на хората, когато нещо не беше наред.

— В момента д-р Норт взема проба от плацентата. Имате ли представа колко ще продължи?

— Кога започна?

— Мисля, че току-що.

Кети беше наясно с проблема.

— Ще й отнеме час. Мадж е много добра и много внимателна при процедурите. Проникват в матката и изваждат малко течност. В нея се съдържа тъкан от ембриона и могат да се проучат хромозомите. Тя ще накара хората от лабораторията веднага да ги изследват. Мадж е сериозен шеф и когато нареди нещо, хората я слушат.

— Видя ми се доста компетентна.

— Тя е чудесен лекар. Акуширала е при ражданията ми. Безпокоиш се за синдрома на Даун, нали?

— Да — отвърна той.

— Не можеш да направиш нищо, освен да чакаш.

— Доктор Райън, аз съм…

— Името ми е Кети, Пат. Забрави ли, че сме приятели? — За една жена нямаше по-голяма признателност от тази към човека, спасил живота на детето й.

— Добре, Кети. Страхувам се. Това не е… Андреа също е полицай, но…

— Но да си добър в стрелбата и да си корав човек не помага много в случая.

— Изобщо не помага — съгласи се тихо инспектор О’Дей. Чувството за страх му беше толкова непривично, колкото да лети в космическа совалка, но срещу потенциалната опасност за жена му, а може би и за детето беше напълно безпомощен. Това беше едно от копчетата, които капризната съдба може да натисне просто така, докато ти се хили насреща.

— Шансовете са на нейна страна — каза му Кети.

— Да, д-р Норт ми каза същото, но…

— Андреа е по-млада от мен.

О’Дей се загледа в пода. Държеше се като лигльо. В живота си неведнъж се беше изправял срещу въоръжени мъже — закоравели престъпници с много убийства зад гърба си, и ги беше принуждавал да се предадат. Веднъж се беше наложило да използва в яда си автоматичния си „Смит енд Уесън“ и беше пронизал главите на терористите, изпращайки ги при Аллаха, за да отговарят пред него за убийството на една невинна жена. Не беше много лесно, но не беше и чак толкова трудно. Благодарение на безбройните часове за подготовка той действаше почти автоматично като служебния си пистолет. Такива неща не го плашеха. Можеше да се справя с тях. Сега току-що разбра, че най-голямата опасност беше онази, която засяга хората, които обичаш.

— Пат, няма нищо необикновено в това, че се страхуваш. Не забравяй, че Джон Уейн беше само един актьор.

Но работата беше точно в това. За повечето американци актьорът беше еталон за мъжко поведение, а то наблягаше най-вече на юмручното право и в него нямаше място за страх. В действителност нещата изобщо не стояха така.

— Не съм свикнал с такива работи.

Кети Райън го разбираше. Повечето лекари бяха наясно с подобни състояния. Когато беше обикновен очен хирург, преди да се специализира в лазерите, трябваше да се занимава както с пациентите, така и със семействата им. Първите изпитваха болка, но се опитваха да се държат твърдо, а вторите просто се страхуваха. Опитваше се да отстрани проблемите на едните и да разсее страховете на другите. И двете задачи бяха трудни. Едното беше просто умение и професионализъм, а другото, въпреки че за тях беше ужасно преживяване, за Кети Райън си беше просто още едно работно задължение. Тя беше професионалистка. Можеше да се справя с подобни неща. Хирургът обикновено умееше да печели доверието на хората, но дори и това не помагаше в случая. Мадж Норт беше способна лекарка и трябваше да провери какво е истинското положение. Може би един ден тези неща щяха да се лекуват. Генната терапия даваше такива надежди и след десетина години те можеха да се реализират. Но не и днес. Мадж можеше само да установи нещо, което вече беше факт. Тя беше много сръчна и имаше набито око, но останалото си беше божа работа. А Господ вече беше взел решението. Само трябваше да се разбере какво е то.