Том Клэнси - Мечката и драконът

При него това стана след полунощ. Обектът излезе от блока, в който живееше, и в продължение на около 40 минути премина с колата по маршрут, подобен на този от преди два дни. Вероятно се опитваше да разбере дали не е следен, а също и да провери някой предупредителен знак, който хората на ФСС още не бяха забелязали. Но този път вместо да се върне в апартамента си, той спря недалеч от парка, паркира колата на две пресечки от пейката и тръгна пеш по обиколен път, спирайки на два пъти да пали цигара. Така имаше добра възможност да се обърне и да провери дали някой не го следи. Всичко беше като по книга. Не видя никого, въпреки че трима мъже и една жена го следваха. Жената буташе бебешка количка, което й позволяваше често да спира и да оправя одеялото на детето. Мъжете просто си вървяха и не гледаха нито към обекта, нито към някой друг. Поне така изглеждаше.

— Гледайте! — каза един от наблюдаващите.

Този път Суворов/Конев не седна на пейката. Вместо това той стъпи на нея с левия си крак, завърза връзката на обувката си и оправи маншета на панталона си. Взе кутията така майсторски, че никой не можа да види как го направи, но би било твърде голямо съвпадение да си връзва връзките на обувките точно на нея. Освен това един от хората на ФСС скоро щеше да отиде там, за да види дали е заменил кутията с друга. Когато приключи, обектът се върна при колата по друг обиколен път, изпушвайки още две цигари „Марлборо“.

Забавното е, помисли си лейтенант Провалов, колко очевидно е всичко, след като знаеш кого да наблюдаваш. Това, което преди беше напълно неясно, сега се виждаше като рекламно пано.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита лейтенантът от милицията своя колега от ФСС.

— Нищо — отвърна той. — Ще чакаме, докато остави ново съобщение под пейката, ще го вземем, ще го дешифрираме и ще разберем какво точно цели. След това ще решаваме.

— А какво ще стане с моето разследване за убийство? — попита Провалов.

— Че какво трябва да става? Сега разследваме шпионаж, другарю лейтенант. Тази задача има предимство.

Това беше вярно, трябваше да признае Олег Григориевич. Убийството на сводник, проститутка и шофьор не беше толкова важно в сравнение с държавната измяна.

Службата му във военноморските сили, изглежда, никога няма да има край, помисли си адмиралът от запаса Джошуа Пейнтър. Това, в края на краищата, не беше чак толкова лошо. Израснал във ферма във Върмонт, той завърши военноморската академия преди повече от четиридесет години, премина през военноморската база Пенсакола, а след това осъществи мечтата на живота си да излита с изтребители от самолетоносачи. Това продължи през следващите двадесет години, беше също и летец-изпитател, командир на ескадрила в самолетоносач, командир на самолетоносач, командващ група кораби и най-накрая главнокомандващ на съюзнически военноморски сили в Атлантика, шеф на атлантическото командване и командващ атлантическия американски военноморски флот — три много отговорни длъжности, които беше съвместявал в продължение на три години преди да се оттегли. Пенсионирането означаваше цивилна работа, платена четири пъти по-високо от предишната, като консултант на адмирали, които наблюдаваше как се издигат и им казваше как би постъпил в даден случай. Всъщност това беше нещо, което би направил безплатно в някой офицерски клуб на всяка военноморска база в Америка, може би срещу една вечеря и няколко бири, както и заради възможността да усети соления морски въздух.

Сега той беше в Пентагона пак на държавна заплата, но този път като цивилен, специален помощник на министъра на отбраната. Тони Бретано е доста способен и блестящ инженер, помисли си Джош Пейнтър. Беше склонен да търси по-скоро математически, отколкото човешки решения на проблемите, и държеше хората си доста изкъсо. Според Пейнтър от Бретано би излязъл доста способен военноморски офицер, особено на ядрена подводница.

Кабинетът му в Пентагона беше по-малък от онзи, който имаше преди десет години като помощник-началник на въздушното осигуряване на военноморски операции. Имаше на разположение собствен секретар — млад, енергичен военноморски офицер. За много хора той беше нещо като пропускателен пункт към министъра на отбраната. Странното беше, че сред тях се оказа и вицепрезидентът.

— На телефона е вицепрезидентът — каза му телефонистката на Белия дом по специалната линия.

— Ами! — отвърна Пейнтър.

— Джош, Роби е.

— Добро утро, сър — отвърна Пейнтър. Това подразни Джексън, който беше служил неведнъж под негово командване, но Джош Пейнтър не беше човек, който можеше да се обърне към един вицепрезидент с малкото му име. — Какво мога да направя за вас?