Том Клэнси - Мечката и драконът

— Е, никой не би се наел да твърди, че руснакът не го бива в сражение — каза Кларк и обърна една водка. Работният ден беше приключил и всички останали правеха същото.

— Жалко, че в тяхната страна е такава бъркотия — отбеляза Чавес.

— Те трябва сами да се оправят с нея, Доминго, и ще го направят, ако не им пречим.

„Вероятно“, каза си Джон. Все още му беше трудно да не ги приема като врагове. Беше идвал тук в старите, лоши времена и за кратко беше изпълнявал мисии на няколко пъти в Москва като шпионин-нелегал. Спомняйки си сега, това му се струваше като да тръгне по Пето авеню в Ню Йорк чисто гол с табела на врата, че мрази евреите, чернилките и нюйоркските ченгета. Но вече беше по-възрастен, беше станал дядо и очевидно не беше толкова дързък, както през 70-те-80-те години. Боже, как рискуваше тогава! Сега дори отиде на посещение като гост на председателя на КГБ. (За него то винаги си оставаше КГБ в главната му квартира на площад „Дзержински“ 2.) Какви неща ставаха! Едно време това би прозвучало толкова налудничаво, колкото ако в двора му кацнеше извънземен кораб и го поканеха на разходка до Марс.

— Иван Сергеевич — каза един глас. Беше генерал-лейтенант Юрий Кирилин, новоназначеният командващ руските специални части. Това беше Човек, който сам решаваше какво да прави, нещо необичайно за тази част на света.

— Юрий Андреевич — отвърна Кларк.

Беше запазил двете руски имена, които му бяха измислили още в ЦРУ за по-голямо удобство, тъй като беше сигурен, че руснаците знаят всичко за него. От това нямаше да има особена вреда. Вдигна бутилката с водка. Имаше вкус на ябълка, тъй като на дъното на бутилката се виждаха ябълкови кори. Не беше лоша на вкус. Водката беше горивото за всяка делова среща в Русия и след като беше дошъл в Рим, трябваше да се прави на италианец.

Кирилин обърна първата чаша на един дъх, сякаш не беше пил от седмица. Напълни я отново и вдигна тост за придружителя на Джон:

— Доминго Степанович — което беше доста близко.

Чавес отвърна на жеста.

— Вашите хора са чудесни, другари. Ще научим много от тях.

„Другари“, каза си Джон, „майната ти!“

— Вашите момчета са много напористи, Юрий, и се стараят.

— Колко ще продължи обучението? — попита Кирилин. Водката не беше се отразила ни най-малко на погледа му.

„Може да имат имунитет“, помисли си Динг. Трябваше да внимава, ако не искаше Джон да го носи на гръб към къщи.

— Две седмици — отвърна Кларк. — Доминго така мисли.

— Толкова бързо? — зачуди се Кирилин, но беше доволен.

— Момчетата са добри, генерале — каза Динг. — Имат необходимите качества. Физическата им подготовка е отлична и бързо схващат. Трябва им само да се запознаят с новите оръжия и да получат повече указания как да тренират, а ние ще им ги дадем. След това те ще обучават вашите войски, нали?

— Точно така, майоре. Ще създадем специални регионални части за борба с тероризма из цялата страна. Хората, които обучавате тази седмица, след няколко месеца ще учат други. Проблемът с чеченците ни изненада и трябва да обърнем сериозно внимание на тероризма като заплаха за нашата сигурност.

Кларк не завиждаше на Кирилин за задачата. Русия беше голяма страна, в която имаше много националности, останали от Съветския съюз, всъщност от времето на царизма. На много от тях идеята да бъдат част от Русия не им допадаше особено. Някога Америка имаше подобен проблем, но никога в такава степен като при руснаците. А тук нещата нямаше скоро да се подобрят. Единственият лек беше икономическият просперитет. Хората, които живеят добре, не се бият помежду си. Можеха да изпочупят сервизите и приборите за хранене. Но просперитетът за тази страна беше все още далеч в бъдещето.

— Да, сър — продължи Чавес, — след година ще разполагате със сериозна и надеждна сила, ако, разбира се, имате необходимите средства за това.

Кирилин изсумтя.

— Това тук е проблем, вероятно и вие го имате.

— Е, да — отвърна усмихнат Кларк. — Трябва да се разбираш с Конгреса.

— Виждам, че в групата ви има хора от различни националности — каза руският генерал.

— Да, всъщност ние сме служба към НАТО, но сме свикнали да работим заедно. Нашият най-добър стрелец е италианец.

— Така ли? Видях го, но…

Чавес го прекъсна.

— Генерале, този кучи син може да изпише името си с пистолет.

Кларк отново напълни чашите с водка.

— Юрий, на стрелбището той ни обра всичките, дори и мен.

— Така ли? — каза замислен Кирилин със същия израз на лицето, като този на Кларк преди няколко седмици.