Том Клэнси - Мечката и драконът

Бари Уайз беше доволен от себе си. Въпреки че не печелеше толкова, колкото някои негови колеги от така наречените „големи“ телевизионни компании — Си Ен Ен нямаше развлекателни програми, които да излъчва между новините и да печели от тях, той бе не по-малко популярен от техните водещи и имаше репутацията на сериозен журналист, който ходеше на място, за да прави репортажите си, и сам си пишеше текстовете. Бари Уайз правеше новини и това беше всичко. Имаше пропуск за пресконференциите в Белия дом и почти във всяка столица по света беше известен като сериозен репортер, който винаги държи на обективността в репортажите си. Заради това някои го уважаваха, а други го мразеха в зависимост от това какви са правителството и политическата система на съответната страна. Той си каза, че тукашното правителство сигурно не го обичаше много. За Бари Уайз те бяха непоправими варвари. Местната полиция имаше твърде превратна представа за добро и лошо и се ориентираше в тези неща главно от онова, което й нареждаха големите началници в центъра на града. Мислеха си, че онези им работи са много големи, след като всички са готови да играят по свирката им. За Уайз пък това беше признак, че са им твърде малки, но не смееше да го каже гласно, защото малки или не, те имаха на разположение въоръжени полицаи, а техните пистолети бяха големи.

Но тези хора имаха огромни слабости и Уайз го знаеше. Гледаха на нещата по изкривен начин като астигматици и си мислеха, че реалността е такава, каквато те я виждат. Бяха като учени в лаборатория, които не можеха да видят по-далеч от собствените си теории и продължаваха да експериментират, за да ги докажат, като в много случаи пренебрегваха данните, които тяхната теория не можеше да обясни.

Но това щеше да се промени. Тук вече проникваше информация. Давайки благословията си за свободната пазарна търговия, правителството на КНР позволи да се инсталира гора от телефонни линии. Много от тях бяха свързани с факсове, а още по-голям брой — с компютри, така че из страната се обменяше голямо количество информация. Уайз се запита дали властите си дават сметка за последиците. Вероятно не. Нито Маркс, нито Мао са разбирали колко могъщо нещо е информацията, защото чрез нея се стигаше до Истината, щом се поровиш в нея, а Истината не беше Теория. Истината е това, което е реалността, и тъкмо това я правеше толкова неудобна. Можеш да я отречеш, но само за твоя сметка, защото рано или късно тази кучка щеше да те захапе за задника. Ако я отречеш, ухапването неизбежно щеше да е по-болезнено, защото колкото повече отлагаш нещата, толкова по-голяма ставаше устата й. Откакто Си Ен Ен започна предаванията си, светът се беше променил значително. До 1980 година една страна можеше да отрече всичко, но сигналите на Си Ен Ен, звукът и картината се предаваха чрез сателит, а не можеш да се правиш, че тези кадри нямат никакво значение.

Това превръщаше Бари Уайз в нещо като крупие на казиното на Информацията и Истината. Той беше честен посредник. Не можеше да бъде друг, ако искаше да оцелее в това казино, защото клиентите държаха на обективната информация. На свободния пазар на идеи Истината накрая винаги печели, защото няма нужда от никаква друга подкрепа. Истината можеше да се крепи сама и рано или късно вятърът отвяваше всички глупости, които я прикриваха.

Това е благородна професия, казваше си Уайз. Неговата мисия в живота беше да представя историята и вършейки това, той до известна степен я правеше или поне й помагаше да се развива. По тази причина от него се страхуваха тези, които смятаха, че главното им призвание е да отправят предизвикателства към нея. Тази мисъл често го караше да се усмихва. Онзи ден той беше помогнал малко на историята с репортажа за двамата духовници. Не знаеше накъде ще тръгнат нещата. Това беше работа на други. Но в Китай той имаше да върши още доста работа.

— Какво друго може да се обърка още там? — попита Райън.

— Нещата биха могли да се успокоят, ако другата страна имаше поне малко мозък в главата си — отвърна с надежда Адлер.

— А има ли? — попита Роби Джексън, изпреварвайки Арни ван Дам.

— Сър, отговорът на този въпрос не е лесен. Ако се запитаме дали са глупави, той е, че не са. Но ако се питаме дали виждат нещата така, както ние ги виждаме, отговорът е не. Това е основният проблем при работата с тях.

— Да, те са клингони — каза мрачно Райън. — Пришълци от космоса. Господи, Скот, как да предвидим какво ще направят?