Том Клэнси - Мечката и драконът

— Обади се на Провалов — каза Ефремов на подчинения си.

Имаше две причини за това. Първо, той беше задължен на лейтенанта от полицията, който му предостави както случая, така и обекта. И, второ, цивилното ченге можеше да е открило нещо полезно по време на разследването. Продължиха да наблюдават Суворов/Конев още десет минути. Накрая той стана и се върна при колата си, отправяйки се към апартамента. По пътя го следяха непрекъснато сменящи се екипи. След задължителните 15 минути един от хората на Ефремов пресече улицата и прибра кутията от пейката. Тя пак беше заключена, което подсказваше, че съдържанието й може би е важно. Трябваше да се преодолее предпазният механизъм, за да не се повреди онова, което беше вътре. Но хората от ФСС имаха опит в тази работа, а и вече знаеха как да постъпят в случая. Това се потвърди 20 минути по-късно, когато кутията беше отворена и съдържанието извадено. Листовете бяха разгънати, фотографирани, отново сгънати и върнати на мястото им, кутията заключена и веднага оставена обратно под пейката. Междувременно групата за дешифриране във ФСС вложи текста в компютъра, в който вече имаше един файл със съдържанието на предишното съобщение. Вече беше въпрос на секунди да се наложат двата текста един върху друг. Хубавото беше, че написаното бе на руски. Но въпросът със съдържанието стоеше по-другояче.

— Ёб твою мать! — изпусна една от най-мръсните си ругатни дешифраторът. После подаде листа на началниците си, чиято реакция беше малко по-различна. Отиде при телефона и набра номера на Ефремов.

— Павел Георгиевич, трябва да видите това.

Провалов беше там, когато шефът на дешифраторите влезе. Принтираният текст беше поставен в плик, който дешифраторът му подаде, без да каже дума.

— Е, Паша? — попита инспекторът от отдел „Убийства“.

— Намерихме отговора на първия въпрос.

„Колата дори беше купена от същия магазин в центъра на Москва“, се казваше в текста. „Тук няма никаква грешка. И двамата, които изпълниха задачата, са мъртви в Санкт Петербург. Преди да направя друг опит, трябва да ми дадете указания за разписанието и за възнаграждението на изпълнителите.“

— Значи Головко е бил обектът — каза Провалов. — Шефът на нашето разузнаване дължи живота си на един сводник.

— Така изглежда — съгласи се Ефремов. — Забележи, че не иска пари за себе си. Предполагам, че се чувства виновен, че е пропуснал обекта при първия опит.

— Но той работи за китайците?

— И това, изглежда, е вярно — отбеляза човекът от ФСС, потръпвайки вътрешно. „Защо“, запита се той, „китайците ще искат да направят такова нещо? Не е ли това почти равносилно на обявяване на война?“ Облегна се в стола си, запали цигара и погледна колегата си от милицията. И двамата не знаеха какво да кажат в момента, затова мълчаха. Скоро случаят щеше да им бъде отнет. След като стигнаха до това заключение, си тръгнаха за вкъщи да вечерят.

Тази сутрин беше по-ведра от обикновено в Пекин. Госпожа Ю спа дълбоко и добре и въпреки че се събуди с леко главоболие, беше благодарна на Вен, че я накара да изпие две чашки алкохол преди лягане. После си спомни защо дойде в Пекин и доброто й настроение в миг изчезна. Закуската се състоеше предимно от зелен чай. Докато го пиеше, тя си припомни гласа на мъжа си, както и факта, че никога повече нямаше да го чуе. Той винаги беше в добро настроение на закуска и никога не забравяше, както сега направи тя, да каже една молитва и да благодари на Бога за възможността да му служи още един ден. Но това нямаше вече да се повтори. Повече няма да може да го прави, напомни си тя. Предстоеше обаче да свърши сама някои неща.

— Какво ще правим, Цзон? — попита домакина си, когато той се появи.

— Ще отидем до полицейския участък и ще попитаме за тялото на Фаан. След това ще ти помогна да натовариш нашия приятел на самолета за дома и ще организираме малко траурно тържество в…

— Не, не можем да го направим, Цзон. Там има полицаи и не пускат никого вътре. Не пуснаха дори и мен, въпреки че документите ми са в ред.

— Тогава ще го направим отвън, а те ще ни гледат как се молим за нашия приятел — каза Цзон на гостенката си.

Десет минути по-късно тя оправи стаята и беше готова за излизане. Полицейският участък беше на четири преки по-нататък в една обикновена сграда, която не се различаваше от другите по нищо, освен по надписа на вратата.

— Да? — каза полицаят на пропуска, когато забеляза с периферното си зрение хората, изправени до бюрото му. Вдигна очи от книжата пред себе си и видя жена и мъж приблизително на еднаква възраст.