Том Клэнси - Мечката и драконът

В медицината има едно хубаво нещо, помисли си професор Райън. Лекарите навсякъде по света лекуват пациентите си по един и същ начин, защото човешкото тяло е еднакво навсякъде и лечението, което прилагаха в „Джон Хопкинс“, се практикуваше и в Берлин, Москва и Токио, въпреки че хората там изглеждаха по-различно и говореха на други езици. Ако това беше вярно, защо хората по света не можеха да разсъждават по един и същ начин? Нали мозъците им бяха еднакви? Сега беше неин ред да изсумти, както често правеше съпругът й.

— Джак? — каза Кети и остави картоните настрана.

— Да, Кети?

— За какво мислиш?

„Най-много ми се иска Елън Съмтър да беше тук с една цигара“, би могъл да отговори той. Ако Кети знаеше, че пуши тайно в Овалния кабинет, не го показваше, какъвто вероятно беше случаят, защото не беше от жените, които сами си търсят повод за разправии, а той вече не пушеше пред нея и пред децата. Просто Кети му позволяваше да се отдава на тази си слабост, стига да не прекалява. Но въпросът й беше свързан с причината, която го караше да изпитва нужда от никотин.

— За Китай, скъпа. Този път те наистина прехвърлиха всякакви граници, но, изглежда, не си дават сметка колко лошо е това.

— Как може убийството на онези двама души да не им изглежда нещо лошо? — попита Хирургът.

— Не всички ценят еднакво човешкия живот като нас, Кет.

— Китайските лекари, които съм срещала, го ценят. И те са лекари и ние разговаряме с тях като с такива.

— Предполагам. — Райън видя, че по телевизията започнаха да предават реклами, стана и се запъти към горната кухня, за да си налее още едно уиски. — Искаш ли да ти напълня чашата, скъпа?

— Да, благодаря — отвърна тя с широка усмивка.

Джак взе чашата на жена си. Значи утре нямаше да оперира. Беше започнала да харесва шардонето „Шато Мишел“, което за първи път бяха опитали в Кемп Дейвид. Тази вечер той пиеше царевично уиски „Уайлд търки“ с лед. Харесваше острия вкус на царевица и ръж. Беше освободил прислугата на горния етаж и щеше сам да си налее. Можеше дори да си направи сандвич с фъстъчено масло, ако пожелаеше. Донесе питиетата и докосна жена си по врата, което винаги я караше леко да потръпва.

— Какво ще стане в Китай?

— Ще разберем, както и всички останали, от Си Ен Ен. Понякога те реагират много по-мъдро от нашите разузнавачи. Освен това нашите шпиони, както и дилърите на „Уолстрийт“, не могат да предвиждат бъдещето. — „Ако имаше такъв човек в банката «Мерил Линч», лесно щяха да го разберат кой е“, помисли си Джак. „Всички милионери щяха да се наредят на опашка пред вратата му.“

— А ти какво мислиш?

— Разтревожен съм, Кет — призна Райън и седна обратно на мястото си.

— От какво?

— От това как ще трябва да реагираме, ако те отново направят някоя глупост. Не можем да ги предупредим, а това означава, че нещата със сигурност ще се влошат, защото тогава ще направят някоя истинска тъпотия само за да ни покажат колко са силни. Държавите действат по този начин. Не можем да разговаряме с тях като с нормални хора. Онези, които вземат решенията там, мислят с…

— Пишките си ли? — помогна му тя и леко се засмя.

— Да — потвърди Джак и кимна с глава. — Много от тях вървят навсякъде подир пишките си. Имаме сведения, че някои чуждестранни ръководители имат такива навици, заради които биха ги изхвърлили от всеки порядъчен публичен дом по света. Те просто искат да покажат пред всички какви мъже са и за да го постигнат, се държат като животни в обор.

— Със секретарките си ли?

— С много от тях — кимна Райън. — Председателят Мао обичаше да чука дванадесетгодишни девственици и да ги сменя като носни кърпички. Предполагам, че на неговата възраст едва ли е можел да направи нещо повече от…

— Тогава не е имало виагра, Джак — напомни му Кети.

— Да не мислиш, че тя ще помогне светът да стане по-цивилизован? — попита той, извръщайки се с усмивка към жена си, която беше лекарка. Не вярваше, че ще стане така.

— Е, може би поне ще предпази много дванадесетгодишни девици.

Джак погледна часовника си. След половин час щеше да си легне. Дотогава можеше да погледа още малко телевизия.

Рътлидж току-що се беше събудил. Под вратата му беше пъхнат плик, който той взе и отвори. Беше официалното комюнике на Министерството на външните работи с инструкциите му за деня, които не се различаваха много от тези, които беше получил предния ден. Не трябваше да прави никакви отстъпки, а те бяха маслото, което можеше да накара преговорите с КНР да потръгнат. Трябва да им дадеш нещо, ако искаш и ти да получиш. На китайците, изглежда, никога не им идваше наум, че понякога трябва да стане обратното. Рътлидж се отправи към банята, като се питаше дали така е било и при преговорите с германските дипломати през май 1939 година. Би ли могъл някой да предотврати онази война? Вероятно не. Някои държавни ръководители бяха прекалено тъпи, за да схванат какво им казват техните дипломати, или пък просто на някои хора войната им харесваше. Е, дори и дипломацията има предел на възможностите си.