Том Клэнси - Мечката и драконът

— Аз съм Ю Чън — каза госпожа Ю и забеляза как изражението на полицая се смени.

— Вие сте съпругата на Ю Фаан?

— Точно така.

— Вашият съпруг е народен враг — добави уверено полицаят, но не беше много сигурен какво да каже по-нататък.

— Мисля, че не е бил такъв, но аз съм дошла само за тялото му, за да го кача на самолета и да го откарам у дома, където да бъде погребан от семейството му.

— Не знам къде е трупът — отвърна полицаят.

— Но той беше застрелян от полицай — намеси се Вен, — така че полицията е длъжна да предаде тялото. Ще бъдете ли така любезен, другарю, да се обадите по телефона, за да вземем тялото на нашия приятел? — Поведението му не даде никакъв повод на полицая на пропуска да се ядоса.

Но той не знаеше на какъв номер да се обади и затова набра вътрешен телефон на полицейското управление. Беше му неудобно да го прави пред двамата граждани, които стояха при бюрото, но нямаше как.

— Да? — отвърна един глас при третото продължително иззвъняване.

— Тук е сержант Янг от пропуска. При мен е Ю Чън, която търси тялото на съпруга си Ю Фаан. Трябва да й кажа къде да отиде.

Минаха няколко секунди, преди човекът оттатък да си спомни.

— А, да. Кажи й да отиде при реката Да Юнхъ. Тялото му беше кремирано и прахът разпръснат във водата снощи.

Народен враг или не, но не беше приятно да кажеш това на една вдовица, която вероятно изпитваше някакви чувства към него.

Сержант Янг остави телефона и реши да й съобщи новината.

— Тялото на Ю Фаан е било кремирано и прахът му разпръснат в реката, другарко.

— Това е жестоко — обади се веднага Вен.

Чън беше прекалено зашеметена, за да каже нещо в момента.

— Не мога да ви помогна с нищо — каза Янг на посетителите и отново заби поглед в книжата, за да им покаже, че трябва да си вървят.

— Къде е съпругът ми? — едва успя да промълви след 30 секунди Ю Чън.

— Тялото на съпруга ви беше кремирано и прахът му разпръснат — повтори Янг, без да я погледне, защото наистина не искаше да среща погледа й при тези обстоятелства. — Не мога да ви помогна с нищо повече. Трябва да си вървите.

— Искам обратно съпруга си — настоя тя.

— Той е мъртъв и тялото му е кремирано. Върви си! — повтори сержант Янг в желанието си тя да се махне и да го остави да си гледа работата.

— Искам съпруга си! — каза по-високо тя, като накара някои от присъстващите в чакалнята да погледнат към нея.

— Него го няма, Чън — каза Вен Цзон, хвана я за ръка и я поведе към вратата. — Хайде да излезем навън да се помолим за душата му.

— Но защо са го направили? Защо е … Защо са постъпили така? — За 24 часа това й дойде твърде много. Въпреки че беше спала през нощта, Ю Чън все още не беше дошла напълно на себе си. Мъжът, с когото беше живяла двайсет години, беше изчезнал, а сега не можеше да види дори урната с праха му. Беше твърде много, за да го разбере една жена, която досега не беше имала никаква работа с полицията и която не беше направила нищо против държавата, с изключение може би на факта, че се беше оженила за християнин, но какво лошо имаше в това. Някой от тяхното паство замислял ли беше нещо против държавата? Не. И защо я сполетя това нещастие? Почувства се така, сякаш невидим камион я беше блъснал при пресичане на улицата, а след това бяха решили, че вината е нейна. Зад невидимия камион следваше друг, още по-безмилостен от първия. Нямаше какво да направи. Нямаше с какво да отвърне, нито по съдебен или по някакъв друг начин. Дори не можеха да се върнат в апартамента й, който често бяха използвали като църква, за да се помолят за душата на Ю. Трябваше да се молят някъде другаде, но къде? Всичко с времето си. Тя и Вен излязоха навън, избягвайки погледите на хората в чакалнята, които ги пронизваха така, че почти ги усещаха физически. Скоро забравиха за тях. Яркото слънце навън също не подхождаше на деня, в който трябваше да се отправят молитви към Бога, а до този момент той оставаше безучастен. Слънчевите лъчи минаваха през клепачите й и прогонваха тъмнината, която беше по-подходяща за настроението й. Тя имаше билет за обратния полет до Хонконг и оттам до Тайпе, където можеше поне да си поплаче в присъствието на майка й, която също очакваше смъртта, защото беше над 90 години и беше много болна.

За Бари Уайз денят беше започнал отдавна. Колегите му в Атланта го засипаха с похвали в писмо, изпратено по електронната поща за предишния му репортаж. Според тях той можеше да му донесе нова награда „Еми“. Уайз обичаше да получава награди, но те не бяха основният му стимул. Това му беше работата. Дори не казваше, че се радва, защото новините, които съобщаваше, рядко бяха хубави и приятни. Просто това беше професията, която беше избрал. Онова, което да му харесва в нея, беше, че тя винаги поднасяше нещо ново. Като хората, които, събуждайки се, питат всеки ден какво ще гледат по Си Ен Ен — от резултати по бейзбол до екзекуции, така и той още със събуждането се питаше какво ще съобщи. Често имаше някаква представа откъде може да излезе репортаж и какво ще съдържа той в най-общи линии, но човек никога не можеше да бъде напълно сигурен, а и тръпката в работата му беше, че винаги може да се появи нещо ново. Беше се научил да се доверява на инстинктите си, въпреки че не можеше да разбере откъде се появяват и на какъв принцип действат. Днес те му припомниха, че един от хората, които застреляха пред очите му онзи ден, беше казал, че е женен и че съпругата му е в Тайван. Може би се беше върнала? Струваше си да провери. Опита се да накара хората в Атланта да разберат какво става във Ватикана, но тази задача щеше да бъде възложена на бюрото в Рим. Самолетът с тялото на кардинал Ди Мило беше на път за Италия, където някой щеше да се постарае пристигането му да бъде предавано пряко по Си Ен Ен и записът с репортажа щеше да бъде излъчен за целия свят най-малко десет пъти.