Том Клэнси - Мечката и драконът

След половин час сервираха закуската. През това време Рътлидж беше успял да се изкъпе и да се избръсне до синьо. Всички от екипа му вече бяха в трапезарията и повечето четяха вестници, за да научат какво става вкъщи. Вече знаеха или поне си мислеха, че знаят какво ще стане тук. Едно голямо нищо. Рътлидж беше съгласен с тази оценка. Обаче и той грешеше.

— Намери ли адреса? — попита Уайз шофьора. Той беше операторът на екипа. Изпълняваше задълженията и на шофьор, защото беше спокоен и като никой друг се измъкваше от уличните задръствания.

— Да, Бари — отвърна шофьорът. Нещо повече, той го беше вкарал в сателитната навигационна система и компютърът щеше да им каже как да стигнат до там. „Някой ден Херц ще завладее света“, помисли си Уайз и леко се усмихна.

— Изглежда, че ще вали — каза си той.

— Може — съгласи се продуцентът.

— Какво мислиш, че може да е станало с жената, която роди бебето? — попита операторът.

— Сигурно си седи вкъщи с детето. Обзалагам се, че тук не държат майките дълго в болницата — каза Уайз — За съжаление, не знаем адреса й. Няма начин да стигнем до нея и детето, а това не е добре — Знаеха фамилията й — Ян. Имаше я в записа, но малките имена на мъжа и жената не си личаха.

— Да, предполагам, че в телефонния указател има много хора с фамилия Ян.

— Сигурно — съгласи се Уайз. Той не знаеше дали изобщо в Пекин има телефонен указател и дали семейство Ян имат телефон. Освен това никой от екипа не можеше да разчита китайските йероглифи. Тези фактори се изправяха пред тях като каменна стена.

— Остават още две пресечки — обади се шофьорът. — Просто тук трябва да свия вляво и…

Първото нещо, което видяха, беше тълпата униформени полицаи, които стояха там като войници на стража. Всъщност те това и правеха. Паркираха микробуса и слязоха. Онези се втренчиха в тях, сякаш бяха слезли от извънземен кораб. Пийт Никълс беше извадил камерата и това не се хареса на местните ченгета, защото всички знаеха какво беше направил екипът на Си Ен Ен в болницата „Лонфу“ и каква беля беше отворил на Китайската народна република. Затова погледите, които хвърляха на телевизионния екип, бяха изпълнени с ненавист. Уайз и хората му не биха могли да пожелаят нещо по-добро за целта си.

Уайз отиде при едно ченге, което, ако се съдеше по униформата му, беше с най-висок чин.

— Добър ден — поздрави любезно той.

Сержантът само кимна с глава. Лицето му остана абсолютно безизразно, като че ли играеше покер, в който залозите бяха твърде скромни.

— Можете ли да ни помогнете? — попита Уайз.

— Да ви помогна за какво? — попита ченгето на развален английски и веднага се ядоса, че беше дал да се разбере, че говори езика. По-добре щеше да е, ако се беше направил, че не разбира, помисли си той.

— Търсим госпожа Ю, съпругата на преподобния Ю, който живееше тук.

— Няма тук — отвърна сержантът и махна с ръка — Няма тук.

— Тогава ще я почакаме — отвърна му Уайз.

— Господин министър — поздрави го Клиф Рътлидж.

Шен пристигна със закъснение, което изненада американската делегация. С това може би искаше да даде на американците да разберат, че за китайците преговорите не са чак толкова важни, или пък се беше забавил, за да получи нови инструкции от Политбюро, а може и сутринта моторът на колата му да беше отказал да запали. Политбюро би искало тези преговори да дадат някакъв резултат. Възможно беше Шен Танг да се беше опитал да им повлияе малко, като им обясни, че колкото и да е несправедлива американската позиция, ще бъде трудно да бъде променена в този кръг от преговорите и затова с оглед на бъдещето ще е по-добре за момента китайците да се нагодят към нея, а да компенсират загубите при следващия кръг от преговори идната година. Вероятно им беше казал, че заради настояването на американците за честна игра преговорите са се проточили повече откогато и да било.

Така би постъпил Рътлидж, ако беше на неговото място, а той знаеше, че Шен не е глупак. Всъщност беше опитен дипломат и можеше бързо да схване дадена ситуация. Трябва да знае — не, поправи се Рътлидж, — би трябвало да знае, или би могъл да знае, че американската позиция е повлияна от настроенията на общественото мнение у дома, а те са против интересите на КНР, защото китайците се бяха изложили пред обществеността. Така че ако беше успял да убеди останалите от Политбюро да се съгласят с него, той щеше за начало да направи някаква дребна отстъпка, която би показала каква насока ще вземат преговорите този ден, а това щеше да даде възможност на Рътлидж да го накара да направи още няколко до закриването на следобедното заседание. Надяваше се на такъв развой, защото така щеше да успее да постигне без повече перипетии онова, което неговата страна искаше, и щеше да затвърди авторитета си в Министерството на външните работи във Вашингтон. Изпи последната глътка чай в чашата си, облегна се на стола и даде знак на Шен да започне сутрешната дискусия.