Том Клэнси - Мечката и драконът

Тези млади офицери от Спецназ бяха доста напористи. Кларк си спомни, че това, което често пъти прави елитните части такива, беше просто да им се каже, че са елитни, и да ги оставиш сами да се грижат за репутацията си. Разбира се, нужни бяха и някои други неща. Специалното на Спецназ беше тяхното предназначение. По принцип те бяха изградени по подобие на специалната британска служба за борба с тероризма. Както често се случва при военните, едно нещо, измислено от дадена страна, се копираше от други. В специалните части на съветската армия ударението се поставяше главно върху добрата физическа подготовка и високата степен на политическа благонадеждност. Кларк никога не можа да разбере точно какъв беше критерият за последното. Тези части се подлагаха на различен режим на обучение, който ги превръщаше в командоси. Те обаче не отговаряха на нужните изисквания за задачите, които имаше да изпълняват, по причини, които бяха очевидни за всички с изключение на политическото ръководство на Съветския съюз. Мнозинството от съветските войници бяха срочнослужещи, които изкарваха в казармата по две години и се завръщаха по домовете си. А един боец в британската служба за борба с тероризма не можеше да бъде включен в нея, докато не изкара поне четири години военна подготовка и не получи нашивки на ефрейтор. Причината беше проста. Бяха нужни повече от две години, за да свикне един войник да изпълнява компетентно задълженията си и да се научи да мисли самостоятелно под обстрел. Това беше друг проблем за съветската система, която не поощряваше самостоятелното мислене под каквато и да било форма, особено пък при срочнослужещите. За компенсация бяха измислени някои по-необикновени оръжия. Едно от тях беше ножът с пружина, който Чавес беше изпробвал по-рано през деня. При натискането на един бутон се изстрелваше острието на боен нож със сравнително добра точност на разстояние 5–6 метра. Но съветският инженер, който беше измислил това изобретение, явно беше гледал много филми, защото само на филмите хората падат, без да гъкнат, и моментално умират от удар с нож в гърдите. За повечето това е твърде болезнено и реагират шумно на болката. Като инструктор във Фермата Кларк винаги предупреждаваше: никога не прерязвайте гърлото на човек с нож. Той започва да се мята и вдига много шум.

За разлика от добрия инженерен замисъл и изпълнението при ножа с пружина, техните заглушители за пистолети бяха пълен боклук. Това бяха просто консервни кутии, напълнени със стоманен памук, които се разваляха след по-малко от десет изстрела, а за изработката на един свестен заглушител на механик от средна класа му бяха необходими около 15 минути. Джон въздъхна. Не можеше да разбере тези хора.

Но самите бойци бяха добри. Беше ги наблюдавал как бягат с втория екип на Динг и никой от руснаците не изостана. Това до известна степен, разбира се, се обясняваше с тяхната гордост, но беше най-вече въпрос на възможности. Стрелбата беше по-малко впечатляваща. Те не бяха толкова добре обучени, колкото момчетата от Хиърфорд, а и въоръжението им не беше на нужното ниво. Техните оръжия, които се предполагаше, че трябва да бъдат безшумни, така трещяха, че Джон и Динг се стряскаха. Въпреки всичко техният ентусиазъм беше впечатляващ. Всички руснаци имаха чин старши лейтенант и всички бяха изкарали курс по парашутизъм. Бяха доста добри в стрелбата с леки оръжия. Руските снайперисти не отстъпваха на Хомър Джонстън и Дитер Вебер за голяма изненада и на двамата. Руските снайперистки карабини бяха малко грубовати, но стреляха добре, поне на разстояние 800 м.

— Има доста да учат, но са момчета с дух, г-н Кларк. За две седмици ще влязат във форма — каза Чавес, поглеждайки скептично към водката. Бяха в руски офицерски клуб, а там от нея имаше много.

— Само две? — попита Джон.

— За две седмици ще научат каквото трябва и ще овладеят новите оръжия. — От „Рейнбоу“ бяха донесли пет пълни комплекта за руската група на Спецназ: автомати MP-10, пистолети „Берета“-45 и най-важното — радиооборудване, което позволяваше на хората от групата да разговарят помежду си дори и под обстрел. Руснаците държаха да запазят дългите си карабини „Драгунов“, което донякъде беше въпрос на гордост за тях, но те можеха да стрелят, което беше достатъчно за мисията. — Останалото е въпрос на практика, Джон, а ние не можем да им я дадем. Най-многото, което можем да направим в случая, е да им покажем една добра система за обучение, а останалото трябва да свършат сами.