Том Клэнси - Мечката и драконът

Райън си каза, че критиката беше напълно уместна. Както повечето хора, работили в Ленгли, той бе позволил да изпадне в еуфория малко повече от необходимото от наличието на източник, за какъвто преди дори и не бяха мечтали. Пойна птица беше добър, но възможностите му бяха ограничени, и то доста.

— Да, Роб, вероятно такава ще е работата. Фан сигурно си води дневник, просто за да има да извади нещо от чекмеджето, ако някой от неговите колеги в китайското Политбюро се опита да го накисне.

— Значи той не е някакъв Томас Мор, чиито писания четем — отбеляза Котаракът.

— Едва ли — съгласи се Райън. — Но е добър източник. Всички хора, видели написаното, казват, че материалите изглеждат съвсем истински.

— Сигурно е така, Джак. Мисля обаче, че това не е всичко — настоя вицепрезидентът.

— Разбирам опасенията ти, адмирале. — Райън вдигна ръце, предавайки се. — Какво предлагаш?

— На първо място да запознаем с материалите министъра на отбраната, председателя на Съвета на началник-щабовете, шефа на оперативния отдел, този на военното разузнаване и вероятно командващия на въоръжените сили в Тихоокеанския район, твоя приятел Бърт Манкузо — добави с лека неприязън Джексън.

— Защо не го харесваш? — попита Фехтовачът.

— Той е празноглавец — отвърна бившият летец-изтребител. — Подводничарите са хора ограничени… Но не мога да отрека, че е доста добър практик. — „Подводната операция, която извърши срещу японците, като използва старите бръмчила, беше доста сполучлива“, припомни си Джексън.

— Някакви конкретни препоръки?

— Рътлидж докладва, че китайските комуняги наистина изглеждат много вкиснати във връзка с Тайван. Ами ако вземат, че направят нещо? Например да нападнат с ракети острова? Бог ми е свидетел, че имат достатъчно ракети за хвърляне, а през цялото време в тайванското пристанище има наши кораби.

— Смяташ ли, че ще са толкова тъпи, за да нападнат град, в чието пристанище има наш кораб? — попита Райън. — Гад, или не, Цзян едва ли ще е толкова глупав, че да започне война с Америка.

— Представи си, че не знаят за наличието на наши кораби там? Ами ако разузнаването им е лошо? Джак, стрелците не винаги получават добри сведения от хората, които би трябвало да им ги дадат. Повярвай ми. Изпитвал съм го на собствения си гръб и раните ми още си личат.

— Корабите могат да се погрижат сами за себе си.

— Не и ако всичките им системи не са включени. Освен това може ли противовъздушната отбрана на корабите да спре балистичните ракети? — изказа гласно опасенията си Роби. — Не съм сигурен. Защо не накараме Тони Бретано да провери как стоят нещата?

— Добре, обади му се. — Райън замълча за момент. — Роби, след няколко минути ще имам посещение. Трябва пак да поговорим за тези неща. С Адлер и Бретано — добави президентът.

— Тони е много вещ по военната техника и управлението й, но му трябва да учи още за оперативната дейност.

— Ами образовай го — нареди му Райън.

— Да, да — вицепрезидентът се отправи към вратата.

Те залепиха обратно кутията към магнитната плочка след по-малко от два часа, като благодариха на Бога — на руснаците това вече им беше позволено, че механизмът не беше електронен. Те бяха по-трудни за отваряне. Проблемът с всички подобни предохранителни мерки беше, че често пъти в тях нещо не проработва както трябва и могат да унищожат онова, което са предназначени да опазят. Така нещата ставаха още по-сложни. В света на шпионажа всичко, което можеше да се развали, неизменно се разваляше и с годините всички шпиони или разузнавачи търсеха начини да опростят операциите. Резултатът беше, че това, което беше подходящо за едни, ставаше и за другите. Когато видиш, че някой следва същите процедури, както и твоите собствени агенти, си наясно, че отсреща имаш колега.

Наблюдението на пейката беше подновено. Разбира се, то никога не беше прекратявано в случай, че Суворов/Конев се появеше неочаквано, докато кутията беше за изследване в лабораторията. Наблюдаващите коли и камиони непрекъснато се сменяха, освен това обектът се следеше и от една сграда, от която пейката се виждаше ясно.

Китаецът също беше наблюдаван много внимателно, но никого не беше забелязал да оставя някакъв знак в тайника. Той можеше да постъпи по по-прост начин, като набере номера на мобифона на Суворов/Конев… Но по-вероятно беше да не го направи, защото китайците предполагаха, че всеки телефонен пост на посолството се подслушва и разговорът ще бъде засечен, а по него можеше да се стигне до собственика. Шпионите трябваше да бъдат много предпазливи, защото тези, които ги преследваха, бяха изобретателни и непредвидими. Това ги правеше едни от най-консервативните хора. Но колкото и трудно да беше следенето им, след като веднъж попаднеха на мушката, те обикновено бяха обречени. Хората от ФСС се надяваха същото да се случи и на Суворов/Конев.