Том Клэнси - Мечката и драконът

… и това обясняваше нещата. Цзян беше помогнал на Ху да стане шеф на Политбюро точно защото той беше празна глава, а Цзян щеше да я напълни със собствените си идеи. Разбира се. Трябваше да се сети по-рано. Навсякъде си мислеха, че Ху бе избран, защото се придържа към златната среда във всичко. Той беше готов да се помири с всекиго, беше човек на консенсуса и с това беше известен дори извън КНР. В действителност беше човек без убеждения, готов да приеме тези на някой друг, ако той, в случая Цзян, се сети пръв и реши какъв път трябва да избере Политбюро.

Разбира се, Ху не беше съвсем послушна марионетка. Това беше проблем за всички хора. Колкото и да са полезни за някои неща, за други те имат своите заблуди и държат на тях, а най-глупавите дори имат идеи. Тези идеи рядко биват логични и от тях почти никога няма полза. Ху беше затруднявал Цзян в не един случай и тъй като той беше председател на Политбюро, разполагаше с реална лична власт, но нямаше достатъчно ум, за да я използва правилно. Е, и какво от това? В 60% от времето, а може би и малко повече, той просто беше говорител на Цзян. А Цзян от своя страна до голяма степен можеше да му влияе и да води собствена национална политика. В повечето случаи той правеше това незабелязано, без то да е известно навън от Политбюро и дори не съвсем известно и в самото Политбюро, защото много от разговорите му с Ху бяха насаме и през повечето време Цзян не говореше за тях дори пред Фан. Неговият стар приятел е хамелеон, помисли си Фан, и то не за първи път. Но въпреки че беше готов да се унижава и да не търси подобаваща на влиянието му външна изява, той компенсираше това с пагубна гордост, и което беше по-лошо, не си даваше сметка за тази своя слабост. Казваше си или че изобщо не е допуснал грешка, или че само той знае за нея. Всички хора имат слабости, но най-големите са тези, за които те самите не си дават сметка. Фан погледна часовника и си тръгна. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома в приличен час, след като продиктува бележките си на Мин. Отдавна не се беше прибирал навреме.

— Тези кучи синове! — каза вицепрезидентът Джексън с чаша кафе в ръка.

— Добре дошъл в чудния свят на политиката, Роби — каза Райън на своя приятел. Часовникът в Овалния кабинет показваше 7,45 сутринта. Кети и децата бяха тръгнали по-рано и денят бързо напредваше. — Имахме подозрения, но ето и доказателството, ако искаш да го наречеш така. Войната с Япония и онзи малък проблем, който имахме с Иран, започнаха в Пекин… Е, не точно, но от този Цзян, който действа чрез Ху, като му дава съвети и го подтиква.

— Той може и да е голям мръсник, но не бих казал, че е много умен — каза Роби. След като помисли още малко, добави: — Може би не съм съвсем справедлив. От негова гледна точка плановете би трябвало да са много добри — да използва другите като свои троянски коне. Самият той не рискува нищо, а след това печели от рисковете на другите. Безспорно това е добър ход.

— Въпросът е какъв ще е следващият.

— Междувременно докато разберем какъв ще е и какво ще ни докладва Рътлидж от Пекин, мисля, че трябва да гледаме малко по-сериозно на тези хора — каза замислен Роби и добави: — Джак, трябва да обсъдим тези неща с повече хора.

— Мери Пат ще изпадне в истерия само ако предложим такова нещо — каза Райън.

— Лоша работа. Джак, проблемът с информацията от разузнаването е стар. Ако я съобщиш на повече хора, рискуваш да ги компрометираш и губиш. Но ако не я използваш изобщо, тогава за какво ти е? Къде да теглим чертата? — Въпросът беше реторичен. — Ако сбъркаш, то трябва да е за по-голяма сигурност, но заради сигурността на страната, а не на източника.

— От другия край на този лист хартия стои жив човек, Роби — напомни му Джак.

— Сигурен съм, че е така. Но извън тази стая има 250 милиона души, Джак, и ние сме се заклели пред тях, а не пред някакъв скапан китаец в Пекин. Това нещо тук ни казва, че човекът, който прави политиката на Китай, иска да започне войни и ние вече два пъти изпращаме хората си да се бият във войни, в които той има пръст. Човече, войната би трябвало вече да е нещо от миналото, но Цзян още не го е разбрал. Какво ли крои в бъдеще?

— Точно затова разчитаме на Зорге, Роб. Идеята е да го разберем предварително и да имаме възможност да му попречим.

Джексън кимна.

— Може и да е така. Навремето имахме един източник, казваше се Меджик, който ни съобщаваше много неща за намеренията на противника. Но когато ни нападнаха, ние спяхме, защото Меджик беше толкова важен за нас, че не уведомихме за предупрежденията му командващия на въоръжените ни сили в Тихоокеанския район и той не се беше подготвил за Пърл Харбър. Знам, че информацията от разузнаването е важна, но тя има оперативни граници. Всичко това ни подсказва, че пред нас стои потенциален враг, който няма особени задръжки. Ние знаем начина му на мислене, но сме в неизвестност за намеренията му и за операциите, които осъществява сега. Още повече, че Зорге ни съобщава за разговори между един човек, който прави политиката, и друг, който се опитва да му влияе. Това ми прилича на дневник, с който последният иска да си покрие задника, не смяташ ли?