Том Клэнси - Мечката и драконът

Четиридесет и пет минути по-късно заседанието приключи с обичайните ръкостискания, които бяха много сърдечни, за разлика от разменените преди това реплики, което остави Марк Грант в пълно недоумение.

— Това е просто бизнес и в него нямаше нищо лично — обясни Рътлидж. Изненадан съм, че те продължават да отделят толкова много време на случая. Ние всъщност не сме ги обвинявали в нищо. Дори президентът поиска разследване. — Защо ли са толкова докачливи? — зададе той въпроса на глас.

— Може би се тревожат, че няма да получат това, което искат от преговорите — предположи Грант.

— Но защо са чак толкова загрижени? — попита Рътлидж.

— Може би техните валутни резерви са по-малко, отколкото показват моите компютърни изчисления — отвърна Грант, свивайки рамене.

— Дори и да е така, те не следват линия, която би помогнала това да се оправи. — Рътлидж плясна ядосано ръце. — Не се държат логично. Е, вярно е, че тази работа със стрелбата сигурно ги е докарала до епилептичен припадък, а може би и президентът Райън се изсили малко с някои неща, които каза. Бога ми, той разсъждава като истински неандерталец по въпроса за абортите. Но това не оправдава нито времето, което отделят, нито разпалеността, с която защитават своята позиция.

— Да не би да ги е страх? — зачуди се Грант.

— Страх от какво?

— Ако техните валутни резерви са много намалели, и то повече, отколкото предполагаме, те може да са много натясно, Клиф. Може би по-натясно, отколкото си мислим.

— Да предположим, че е така, Марк. От какво толкова ще ги е страх?

— От две неща — каза Марк, навеждайки се напред. — Това означава, че нямат пари да купят някои неща или да изплатят вноските за други, които вече са купили. Това ги поставя в неловко положение, а както ти сам каза, те са много горди хора. Няма да си признаят, че са сбъркали, или да покажат слабост.

— Това е факт — съгласи се Рътлидж.

— Гордостта може да вкара хората в голяма беда, Клиф — каза Грант. Той си спомни как една фондация на „Уолстрийт“ загуби 100 милиона долара, защото нейният изпълнителен директор не оттегли едно свое предложение, което беше считал няколко дни преди това за правилно, а продължи да държи на него и тогава, когато стана ясно, че е сгрешил. Защо? Защото не искаше да покаже нерешителност пред останалите на „Уолстрийт“ и вместо това беше готов да заяви пред целия свят, че е задник. Как обаче може да се тълкува подобно нещо във външната политика? Би трябвало да се очаква, че един ръководител на държава е по-умен.

— Работите не вървят добре, приятелю — каза Цзян на Фан.

— Виновен е онзи глупав полицай. Да, американците не трябваше да реагират така остро, но това нямаше да стане, ако не беше този прекалено усърден полицай.

— Президентът Райън… защо ни мрази толкова?

— Цзян, ти на два път заговорничиш срещу руснаците и два пъти плетеш интриги срещу Америка. Защо не допуснеш, че американците може да знаят това? Защо ти се струва невъзможно те да се досещат? Идвало ли ти е наум, че точно затова признаха тайванския режим?

Цзян Хансан поклати глава.

— Не е възможно. За тези неща няма нищо в писмен вид. — Той не каза, че и в двата случая са били взети безупречни мерки за сигурност.

— Когато се казват неща пред хора, които умеят да слушат, те ги запомнят, Цзян. В този свят има много малко тайни. Да запазиш държавна тайна е все едно да се опиташ да скриеш изгрева на слънцето — продължи Фан, казвайки си, че трябва да запомни тази фраза, когато диктува бележките си на Мин.

— Обикновено приказките стигат твърде далеч, до твърде много хора и всеки от тях има уста.

— Тогава какво според теб трябва да направим?

— Американецът иска да започнем разследване на случая. Ами да му го дадем. Фактите, които ще установим, ще бъдат такива, каквито ние ги искаме. Ако се наложи да умре един полицай, има много други, които да го заменят. Нашите търговски отношения с Америка са по-важни от този дребен въпрос, Цзян.

— Не можем да си позволим да се унижаваме пред варварина.

— В този случай няма как да го избегнем. Не можем да си позволим фалшива гордост да изправя страната ни пред риск — въздъхна Фан.

Приятелят му Цзян винаги е бил много горделив. Той наистина имаше способността да вижда надалеч, но беше прекалено егоцентричен и настоятелен в това, което искаше. Това, което си беше поставил като цел, беше трудно изпълнимо. Никога не беше искал самият той да застане най-отгоре и вместо това предпочиташе да бъде човекът, който влияе на онзи на върха, да бъде като онези евнуси, които в продължение на хиляда години са направлявали в двореца разни императори. Фан почти се усмихна, когато му мина мисълта, че никаква власт не си заслужава да станеш евнух, било то при император или другаде. И дори Цзян вероятно не би стигнал дотам. Но да бъдеш силният човек зад кулисите вероятно беше по-трудно, отколкото да стоиш най-отпред… И все пак Фан си спомни, че Цзян беше основната фигура, изиграла роля за избирането на Ху за генерален секретар. В интелектуално отношение Ху беше едно нищожество. Приятен мъж, с царствена осанка, способен да говори добре на обществени места, но без големи собствени идеи…