Том Клэнси - Мечката и драконът

— Ние също, г-н министър — каза Рътлидж, когато Шен приключи. След това погледна демонстративно часовника си и Шен разбра намека.

— Предлагам прекъсване до утре — обяви китайският външен министър.

— Добре. Очаквам да се видим утре сутринта, г-н министър — отвърна Рътлидж, изправи се и се наведе през масата, за да си стиснат ръцете. Останалите от делегациите направиха същото, въпреки че срещу Марк Грант нямаше човек, към когото да прояви такава любезност. Хората от американската делегация заслизаха по стълбите към чакащите ги коли.

— Е, гледката беше интересна — каза Грант, когато излязоха навън.

Рътлидж се усмихна.

— Да, беше малко по-различно от досегашните заседания. Мисля, че те просто проучват докога ще могат да блъфират. Всъщност Шен е доста умерен човек. Той предпочита повече любезния и спокоен тон.

— Значи и той има инструкции — отбеляза Грант.

— Разбира се, но трябва да докладва на техния Централен комитет и на тяхното Политбюро, докато ние докладваме на Скот Адлер, а той на президента Райън. Да ти кажа, аз бях малко ядосан от инструкциите, които ми дадоха, преди да дойда тук, но сега ми е забавно. Не е нужно да се зъбим на хората много често. Ние сме Съединените американски щати и се предполага, че трябва да бъдем любезни и спокойни и да се нагаждаме към всекиго. От мен се очаква такова поведение. Но този път тази позиция ми допада. — Разбира се, това не означаваше, че той одобрява политиката на президента Райън, а по-скоро, че смяната на канастата с покер му се струваше интересна. — Скот Адлер обича покера, нали? Може би затова се погажда толкова добре с онзи дивак в Белия дом.

Пътят с кола до посолството беше кратък. Американците не говореха много по време на пътуването, доволни да бъдат оставени няколко минути на спокойствие. Когато ставаше размяна на дипломатически реплики на самото заседание, трябваше да се внимава така, както когато адвокат чете съдържанието на договор, да се следи всяка дума, да се търси какво е значението й, има ли нюанси, и то толкова упорито, колкото ако търсиш загубен диамант в септична яма. Сега се бяха облегнали на седалките със затворени очи, без да обръщат внимание на еднообразните пекински улици и се прозяваха от време на време, докато стигнаха пред вратата на посолството.

Тукашните лимузини, както и навсякъде другаде, бяха твърде неудобни за влизане и излизане, освен ако не си на шест години. Но щом като слязоха от колите, видяха, че нещо не е наред. Посланик Хитч ги очакваше, а той не го беше правил преди. Посланиците имат висок дипломатически ранг и са важни фигури. Те обикновено не изпълняват ролята на портиери пред своите съотечественици.

— Какво има, Карл? — попита Рътлидж.

— Голяма беля — отвърна Хитч.

— Някой да не е умрял? — попита с лека насмешка помощник-държавният секретар.

— Да — беше неочакваният отговор. Посланикът му даде знак да влязат вътре. — Ела.

По-старшите членове на делегацията последваха Рътлидж в заседателната зала на посолството. Там вече бяха заместник-шефът на мисията — първият секретар, който в много посолства въртеше истинската работа, както и останалите отговорни служители, включително и човекът, който според Грант беше резидентът на ЦРУ.

„Какво става, по дяволите?“ — помисли си Телескопът. Всички седнаха и Хитч съобщи новината.

— О, мамка му! — изруга Рътлидж, реагирайки вместо останалите. — Защо е станало това?

— Не можем да кажем със сигурност. Нашият пресаташе се опитва да открие Уайз, но докато не получим повече информация, не знаем каква е точната причина за инцидента — отвърна Хитч.

— Китайското правителство знае ли? — попита Рътлидж.

— Вероятно в момента го научават — обади се човекът на ЦРУ. — Предполага се, че е необходимо известно време информацията да премине през цялата им бюрократична машина.

— Как се очаква, че бихме могли да реагираме? — попита един от хората на Рътлидж, спестявайки на боса си необходимостта да задава този очевиден и доста тъп въпрос.

Отговорът беше не по-малко тъп.

— Мога само да предполагам, както и вие — отвърна Хитч.

— Това може да се окаже едно голямо затруднение, но може да стане и голяма каша — каза Рътлидж.

— По-склонен съм да предположа, че ще е второто — изрази гласно мисълта си посланик Хитч. Той не даде някакво логично обяснение защо мисли така, но инстинктът му го караше да вижда доста предупредителни червени светлини, а Карл Хитч вярваше в предчувствията си.