Том Клэнси - Мечката и драконът

— След като искаме да търгуваме с тях и да получаваме стоките им, а също и да ни плащат за нашите, за да разполагаме с твърда валута, трябва да се отнасяме с тях като с наши гости.

— Дошлият в дома ти гост не плюе върху пода, Фан.

— А ако американците не реагират много любезно по повод инцидента?

— Тогава Шен ще им каже да си гледат работата — отвърна Цзян с категоричността на човек, който отдавна е взел решение.

— Кога ще се събере Политбюро?

— Да обсъжда това ли? — попита изненадан Цзян. — Защо? Да се занимава с някакъв бунтарски настроен чужденец и някакъв китайски духовник? Фан, ти си прекалено предпазлив. Вече обсъдих инцидента с Шен. Няма да има специално съвещание на Политбюро по този дребен инцидент. Ще се съберем вдругиден, както обикновено.

— Както кажеш — отвърна Фан и сведе покорно глава. Цзян го беше направил член на Политбюро. Той имаше силно влияние върху министерствата на външните работи и на отбраната, а и Ху Кунпяо се вслушваше в мнението му. Фан също имаше своя политически капитал, състоящ се главно от вътрешнополитически интереси, но не можеше да се мери с Цзян и затова трябваше да го изразходва предпазливо, и то когато би имал лична изгода. С това разговорът приключи. Той се върна в кабинета си и извика Мин да запише за какво бяха разговаряли с Цзян. Помисли си, че по-късно ще повика Чаи да влезе при него. Тя много му помагаше да се отърси от напрежението, натрупало се през деня.

Тази сутрин той се чувстваше по-добре от обикновено. Вероятно защото си беше легнал в приличен час, помисли си Джак, отправяйки се към банята за сутрешните си процедури. Тук за него никога нямаше свободен ден, поне не в смисъла, в който го разбират повечето хора. Никога не можеше да спи до късно — 8,25 беше рекорд, датиращ от онзи ужасен зимен ден, когато започна всичко. Всеки ден се повтаряше едно и също, включително и опасностите, които би могла да му поднесе сводката за националната сигурност. Това обясняваше защо някои хора наистина мислят, че светът не може нито ден без него. Погледна се в огледалото. Имаше нужда от подстригване, но за да стане това, бръснарят трябваше да дойде тук. Това всъщност не беше чак толкова лошо, освен че ти липсват онези моменти на общуване, в които мъжете в бръснарския салон разговарят за мъжки работи. Фактът, че беше най-могъщият човек на света, го изолираше от много неща, които имаха за него значение. Храната беше добра, напитките превъзходни, а ако чаршафите в леглото не му харесаха, се сменяха със скоростта на светлината. Чувайки гласа ти, хората веднага подскачат. Хенри VIII никога не се е радвал на такова внимание… обаче Джак Райън нямаше намерение да става монарх. Идеята за кралството беше отдавна забравена в повечето страни по света, освен в някои много отдалечени краища, а Райън не живееше там. Но всичко в Белия дом беше нагласено така, че да се чувства като крал, а това го смущаваше. Все едно, че се опитваше да хване с ръка облак цигарен дим. Виждаш го пред себе си, но когато се опиташ да го хванеш, проклетото нещо изчезва. Персоналът беше прекалено готов да изпълни всяко негово желание. Държеше се сдържано, но правеше всичко, за да улесни живота им. Той се безпокоеше най-вече как ще се отрази това на децата. Ако започнеха да се мислят за принцове и принцеси, рано или късно животът им бързо щеше да се превърне в провал. Това обаче беше негов проблем, помисли си Джак, докато се бръснеше. Негов и на Кети. Никой не можеше да възпитава децата им вместо тях. Беше си тяхна работа. Само дето от тези глупости на Белия дом на практика не му оставаше никакво време.

Обаче най-лошото беше, че непрекъснато трябваше да бъде облечен. Като се изключи времето, когато беше в леглото или в банята, президентът трябваше да бъде прилично облечен, иначе „какво ще си помисли персоналът“? Райън не можеше да излезе в коридора без панталони или най-малкото с някаква риза на гърба. Вкъщи нормалният човек можеше да се разхожда бос и по къси гащета, но докато един шофьор на камион можеше да си го позволи у дома, президентът на Съединените щати не можеше.

Усмихна се кисело в огледалото. Всяка сутрин се тормозеше с тези неща и ако наистина искаше да ги промени, би могъл. Обаче го беше страх. Страхуваше се от действия, които биха станали причина някои хора да загубят работата си. Освен че щяха да го оплюят във вестниците, защото практически всичко, което правеше, не убягваше от вниманието им, самият той нямаше да се чувства добре тук, докато се бръснеше всяка сутрин. А и не беше нужно да ходи до пощенската кутия сутрин, за да си вземе вестника.