Том Клэнси - Мечката и драконът

Ако се замисли човек за изискванията към облеклото, това не беше чак толкова лошо. А и закуската, която се поднасяше, беше твърде добра, въпреки че се приготвяше пет пъти повече храна, отколкото беше нужно. Холестеролът му все още беше в рамките на нормалното и затова Райън с удоволствие изяждаше сутрин по две, дори и по три яйца седмично въпреки неодобрението на жена му. Децата му предпочитаха разни зърнени каши или кифли. Сервираха ги още топли от кухнята долу, и то в най-различни здравословни и вкусни варианти.

Висшите държавни служители получаваха изрезки с по-важното от вестниците, които се приготвяха от службата „Ранобудно пиле“, но на закуска Фехтовачът предпочиташе истински вестник, пълен с карикатури. Като мнозина, и той съжаляваше за излизането на Джери Ларсън в пенсия, както и последвалото от това спиране на сутрешния „Фар сайд“. Но Джак разбираше колко е важно всеки ден да бъде добре информиран. Трябваше да се прочете и спортната страница, с което хората от „Ранобудно пиле“ изобщо не се занимаваха. Освен това трябваше да чуе и новините по Си Ен Ен, които гледаше в трапезарията точно в седем.

Райън вдигна глава, когато чу предупреждението, че децата не трябва да гледат предаването, което щеше да последва. Неговите, както и всички други деца, веднага прекратиха заниманията си, за да видят какво беше то.

— Ау, страхотно! — извика Сали Райън, когато на екрана се видя как един китаец беше застрелян в главата.

— При рани в главата става така — обади се майка й, но дори и тя примигна. Кети беше хирург, но не се занимаваше с подобни операции. — Джак, какво е това?

— И аз знам колкото ти, скъпа — отвърна президентът на първата дама.

Картината се смени и показа един католически кардинал, а когато включи звука с дистанционното, Джак чу думите „Папски нунций“.

— Чък? — каза Райън на агента от охраната, който беше най-близо. — Свържи ме по телефона с Бен Гудли, ако обичаш.

— Да, господин президент. — След тридесет секунди той подаде на Райън портативния телефон. — Бен, каква, по дяволите, е тази работа в Пекин?

В Джексън, щата Мисисипи, преподобният Джери Патерсън, свикнал да става рано, се приготвяше за сутрешното си бягане из квартала. Той включи телевизора, докато жена му приготвяше чаша горещ шоколад. Патерсън не одобряваше кафето, както и алкохола. Извърна глава, когато чу думите „Преподобният Ю“, след което замръзна на мястото си, когато казаха „един баптистки свещеник тук, в Пекин…“ Върна се в спалнята точно навреме, за да види как един китаец пада по лице, а от главата му да шурва кръв като от градински маркуч. От кадъра не можеше да се разпознае лицето.

— Боже господи!… Скип… Не може да бъде… — прошепна пасторът и изведнъж спокойната му сутрин рязко се промени. Пасторите имат почти ежедневно работа със смъртта. Погребват свои енориаши, успокояват опечалените, молят се на Бога да се погрижи и за едните, и за другите. Но това, което видя на екрана, не беше лесно за понасяне от Джери Патерсън, както и от всички останали в този час. Той не беше подготвен предварително, нямаше „продължително боледуване“, за да свикне с мисълта за подобна възможност и дори възрастовият фактор не можа да намали изненадата. Скип беше… на колко? На петдесет и пет? Едва ли е на повече. Още твърде млад, помисли си Патерсън. Имал е достатъчно сили да проповядва Светото писание на своето паство. Мъртъв? Убит, така ли казаха? Убит от кого? От комунистическата власт? Божи служител, убит от онези безбожници и езичници?

— Ах, мамка му! — изруга президентът над чинията с яйцата. — Какво друго знаем, Бен? Има ли нещо от Зорге? — След това се огледа, съзнавайки, че беше произнесъл дума, която сама по себе си беше секретна. Децата не гледаха към него, но Кети го наблюдаваше — Добре, ще говорим за това, когато дойдеш. — Джак изключи телефона и го остави на масата.

— Какво е станало?

— Бъркотията е пълна, скъпа — каза Фехтовачът на Хирурга. Обясни й накратко какво беше узнал. — Нашият посланик не е съобщил нищо повече от това, което Си Ен Ен току-що показа.

— Искаш да кажеш, че при тези пари, които се харчат за ЦРУ и за разни други служби, Си Ен Ен е най-добрият източник на информация? — попита недоверчиво Кети.

— Позна, скъпа — призна президентът.

— Но в това няма никаква логика!

Джак се опита да й обясни:

— ЦРУ не може да бъде навсякъде. Освен това щеше да е малко смешно нашите шпиони да ходят навсякъде с видеокамери.