Том Клэнси - Мечката и драконът

Намекът беше съвсем очевиден. Тогава медиите бяха окачествили инцидента като пример за кръвожадността на южновиетнамските власти. Те не обясниха, а вероятно не са и знаели, че застреляният мъж е офицер от северновиетнамската армия, заловен в зоната на сраженията, преоблечен в цивилни дрехи, и съгласно Женевската конвенция се смята за шпионин, подлежащ на екзекуция. Точно това му се беше случило.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Да събуждаме ли шефа за това? Там сега е наш дипломатически екип, а тази работа може да има сериозни последици.

Гудли размисли една-две секунди.

— Не, ще му се обадя след няколко часа.

— Сър, съвсем сигурно е, че материалът ще бъде включен в сутрешните новини на Си Ен Ен в седем часа — предупреди дежурният офицер.

— Добре. Ще му се обадя, когато има и коментар освен картина.

— Това си е ваша работа, д-р Гудли.

— Благодаря. Сега ще се опитам да поспя още един час, преди да тръгна за Ленгли.

Телефонът прекъсна, преди Гудли да чуе реакцията на дежурния офицер. Работата му беше много престижна, но тя му пречеше да си доспива, да води нормален обществен и сексуален живот и в такива моменти се питаше какво толкова престижно има в нея.

Бързината, с която се осъществяват съвременните комуникации, понякога става причина за любопитни куриози. В случая американското правителство узна какво се беше случило в Пекин много преди правителството на КНР. Това, което се получи в свързочната служба на Белия дом, стигна и до оперативния център на Държавния департамент. Там дежурният старши служител реши, и то с основание, да информира незабавно американското посолство в Пекин. Американският посланик Карл Хитч вдигна слушалката на засекретената линия. Той накара обаждащия се от външното министерство да му повтори два пъти новината преди първата си реакция — продължително изсвирване. Убийство на акредитиран посланик в страна домакин не ставаше често, още по-малко пък извършено от самата страна домакин. По дяволите, зачуди се той, как ли ще реагира Вашингтон?

— Мамка му! — изруга тихо Хитч.

Той дори още не беше се срещал с кардинал Ди Мило. Планираха да го приеме официално след две седмици, но явно нямаше да стане. Какво трябваше да направи? Първо, реши той, трябва да изпрати съболезнованията си на мисията на Ватикана. От външно министерство сигурно щяха да изразят съболезнованията си на Ватикана чрез нейния нунций във Вашингтон, може би дори държавният секретар Адлер ще отиде лично да ги поднесе. По дяволите! Президентът е католик и може и той самият да отиде, помисли си Хитч. Добре, каза си той, какво трябва да се направи тук? Накара секретарката си да се обади в резиденцията на нунция, но на телефона отговори някакъв китаец, което не го устройваше. Явно това трябваше да стане по-късно. Да се обади на италианското посолство? Нунцият може да е италиански гражданин. Вероятно. Добре. Той прегледа колекцията си от визитни картички и набра личния телефон на италианския посланик.

— Пауло? Обажда се Карл Хитч. Благодаря. А ти? Имам лоши новини… Папският нунций кардинал Ди Мило е бил застрелян в някаква пекинска болница от китайски полицай… Скоро ще го съобщят по Си Ен Ен. Не знам точно кога… Информацията ни е съвсем достоверна… Не съм напълно сигурен, но от това, което ми се каза, разбрах, че той се е опитал да попречи на смъртта на едно бебе, т.е. да попречи на умъртвяването на плода, каквато практика има тук… Да… Знаеш ли дали произхожда от видно семейство? — След това Хитч започна да си записва. — Винченцо, казваш? Разбирам… Министър на правосъдието преди две години? Опитах се да се обадя, но на телефона отговаря само някакъв китаец. Германец? Шепке? — Продължи да записва. — Разбирам. Благодаря ти, Пауло. Ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем… Добре. Дочуване. — Той затвори телефона. — Мамка му! А сега какво?

Можеше да съобщи лошата новина на германското посолство, но реши да накара някой друг да свърши тази работа. Погледна часовника си. Във Вашингтон сега е малко преди разсъмване, а когато хората се събудят, ще разберат, че е станал пожар. Неговата работа беше да провери какво точно се беше случило, за да държи в течение Вашингтон. Но как да го направи? Най-добрият му потенциален източник на информация беше монсеньор Шепке. Но единственият начин да стигне до него беше да отиде в посолството на Ватикана и да го чака да се прибере. Хм. Дали пък китайците не са го задържали? Не, вероятно не. Когато тяхното външно министерство разбереше за случая, сигурно щеше да започне да сипе извинения. Вероятно щяха да сложат допълнителна охрана около посолството на Ватикана, а това щеше да попречи на достъпа на журналисти там. Но те едва ли биха спрели акредитирани дипломати, особено след като бяха убили един. Случаят беше много странен. Карл Хитч беше дипломат още от младини. Никога досега не беше ставал свидетел на подобно нещо, поне не и от случая със Спайк Добс, който беше задържан като заложник от афганистански партизани. Тогава руснаците провалиха спасителната мисия и той беше убит. Някои твърдяха, че го направили нарочно, но дори и Съветите не бяха толкова тъпи, помисли си Хитч. И в този случай едва ли се е действало нарочно. Китайците са комунисти, а комунистите не действат по този начин. Не им е нито в характера, нито са научени да постъпват така.