Том Клэнси - Мечката и драконът

Министър Шен запали цигара и даде знак на Рътлидж да започне пръв. От своя страна американецът си припомни съвета на Бисмарк, който беше препоръчвал пушенето на пури по време на преговори, защото за някои гъстият тютюнев дим не беше много приятен, а това даваше на пушача известно предимство.

— Министре, търговската политика на Китайската народна република се прави от малък брой хора и с нея се преследват политически цели. Ние в Америка го разбираме. Това обаче, което вие не разбирате, е, че нашето правителство наистина е избрано от народа, а той настоява да се заемем с решаването на проблема за балансирането на търговския ни обмен с вашата страна. Нежеланието на КНР да отвори пазарите си за американските стоки струва работни места на американските граждани. В нашата страна правителството трябва да служи на интересите на хората, а не просто да ги управлява и по тази причина въпросът с баланса в търговския ни обмен трябва да бъде разрешен.

— Напълно съм съгласен, че работата на едно правителство е да защитава интересите на народа си и поради тази причина ние трябва да се съобразяваме с болката, която тайванският проблем причинява на гражданите на моята страна. Тези, които би трябвало да са наши съотечественици, са отделени от нас и Съединените щати помогнаха за тяхното отчуждаване от нас…

Чудно как този дърт пърдел не е умрял от пушенето на проклетите цигари, помисли си Рътлидж. Приличаха и миришеха на някогашните „Лъки страйкс“, от които на осемдесет години беше починал дядо му. Дядо му Оуенс караше в колата внука си към южната гара на Бостън, когато запали една цигара, изпусна я в скута си и опитвайки се да я вземе оттам, навлезе в насрещното движение. Той нямаше вяра в безопасните колани… Копелето пушеше цигара от цигара, палейки нова от фаса на предишната като по филмите от 30-те години. Е, може би китайците по този начин реализират политиката си за ограничаване броя на населението, но това беше един доста идиотски подход…

— Господин външен министър — започна пак Рътлидж, когато дойде отново неговият ред, — правителството на Република Китай е избрано в свободни и честни избори от хората, които живеят в тази страна, а това го прави законно в очите на Америка. — Той не каза, че оттук би следвало да се счита, че правителството на КНР е незаконно, но тази мисъл увисна като тъмен облак в залата. — По тази причина въпросното правителство заслужава международно признание и както сами можахте да се уверите, миналата година това стана. Политиката на нашата страна изисква такива правителства да бъдат признати. Не можем да променяме твърдите си политически принципи според желанията на други страни, които не ги споделят. Можем да си говорим дотогава, докато изпушите всичките си цигари, но позицията на моето правителство по този въпрос ще остане непроменена. Затова вие или ще признаете този факт и ще позволите да преминем към по-продуктивни области, или ще продължавате напразните си усилия. Разбира се, изборът е ваш, но все пак ще е по-добре, ако постигнем някакви резултати, вместо да не ги постигнем.

— Америка не може да диктува на КНР какво да счита за важно. Вие твърдите, че имате ваши принципи, ние пък имаме наши и един от тях е важното значение, което нашата страна придава на териториалната си цялост.

Най-трудното за Грант беше да запази безизразна физиономия. Трябваше да се преструва, че във всичко това има логика и е важно, докато би предпочел да включи компютъра си и да види как вървят цените на борсата или да прочете някое романче под ръба на масата. Но не можеше да го направи. Трябваше да се преструва, че всичко това му е много интересно и ако успееше, трябваше да бъде номиниран при следващото раздаване на наградите „Оскар“. „Наградата за най-добър актьор с второстепенна роля, който не е заспал по време на най-скучното състезание, което е имало някога след първенството в Айова по бързо растене на трева, се дава на…“ Той се стараеше да не мърда много в стола си, но от това задникът го заболя повече, защото явно, че тези столове не бяха направени за такива като неговия. Може би бяха по-удобни за задника на мършавите китайци отсреща, но не и за един професионалист от Чикаго, който обичаше да си пийва бира, поне веднъж седмично обядваше сандвич със студено говеждо и не се преуморяваше много. За неговия задник беше нужен по-мек и по-широк стол, но наоколо нямаше такъв. Опита се да си намери някакво по-интересно занимание. Реши, че министърът на външните работи Шен има ужасна кожа. Сякаш лицето му някога е било обхванато от пламъци и негов приятел се е опитал да ги гаси с ледена висулка. Грант се постара да си представи как беше станало това, без да се усмихва. След това установи, че Шен пуши прекалено много, като палеше цигарите си с евтин обикновен кибрит, а не със свястна запалка. Може би беше някой от онези хора, които непрекъснато забравят къде си оставят нещата, а това обясняваше и обстоятелството, че той използваше евтини химикалки за еднократна употреба вместо нещо, което да отговаря на ранга и положението му. И така, този важен кучи син явно е имал много юношески пъпки и е бил голям смотаняк… Този извод го накара да се усмихне вътрешно, докато министърът говореше монотонно на своя поносим английски. Това накара Грант да се сети за нещо друго. Пред него имаше слушалки за симултанен превод. Дали не можеше да намери с тях някоя местна радиостанция? Сигурно в Пекин имаше радио, което да предава някаква музика.