Том Клэнси - Мечката и драконът

Апартаментът изглеждаше „чист“ от политическа гледна точка. Стигайки до това заключение, те продължиха търсенето. Леглото не беше оправено, Суворов/Конев беше мъж и затова не можеше да се очаква да държи много на реда. Повечето неща в апартамента бяха скъпи и чуждо производство. Електрическите уреди бяха западногермански, което беше страст на руските богаташи. Следователите работеха с хирургически ръкавици, докато отваряха вратата на хладилника (хладилниците се смятат за скривалище), за да погледнат вътре. Нищо интересно. След това преминаха към чекмеджетата на дрешника. Проблемът беше, че разполагаха с малко време, а в едно жилище имаше твърде много места, където можеше да се скрие нещо, било то в чифт сгънати чорапи или в тръбата на тоалетното руло. Не очакваха да намерят нещо важно, но бяха длъжни да опитат. Беше по-трудно да се обясни на началниците защо не са го направили, отколкото да се изпрати група професионалисти да си пилеят времето. Другаде хората можеха да монтират записващо устройство към телефона в апартамента. Мислеха също да сложат някои миниатюрни камери. Те можеха да се скриват лесно и само някой маниак на тема преследване можеше да ги открие, но за тяхното инсталиране беше нужно време. Трудното беше да се прекарат жици до централната предавателна станция, а не разполагаха с време. Ръководителят на групата държеше мобифон в джоба на ризата си и очакваше той да иззвъни, за да им кажат, че обектът се връща. В такъв случай трябваше бързо да подредят всичко и да излязат.

Той се намираше на 12 км от жилището си. Зад него следващите го коли непрекъснато се сменяха, за да могат да го наблюдават така изкусно, както руският национален футболен отбор обработва топката в някой оспорван футболен мач. Провалов беше в командната кола. Наблюдаваше и слушаше по радиото как ръководителят на екипа от ФСС дава нареждания на хората си. Всички коли бяха мръсни и на средна възраст, без особени отличителни белези. Можеха да бъдат собственост на всеки среден руски гражданин или на таксиджия и да се скрият бързо сред многобройните си двойници. В повечето случаи вторият човек в колата седеше на задната, а не на предната седалка, за да имитира пътник. За по-голяма достоверност имаха дори мобифони, които им позволяваха да се свързват с централата, без да предизвикват подозрение. Командирът на екипа на ФСС беше изтъкнал пред ченгето това като преимущество на новите технологии. След това доложиха, че обектът е спрял и паркирал колата си. Двата проследяващи го отблизо автомобила минаха покрай него, а на тяхно място се приближиха други и спряха.

— Той излиза от колата — докладва майорът от ФСС. — Излизам да го следя пеш.

Майорът беше доста млад за чина си, което обикновено беше признак, че е способен и обещаващ млад офицер с шансове да се издигне. Случаят беше точно такъв. Той беше и красавец на 28 години, облечен в скъпи дрехи като сегашното поколение московски бизнесмени. Говореше на висок глас в мобифона си, което беше точно обратното на поведението, което би трябвало да спазва един преследвач. Това му даде възможност да се приближи на 30 метра от обекта и да наблюдава зорко всяка негова стъпка. Трябваше да внимава, за да не пропусне нито едно незабележимо движение.

Суворов/Конев седна на една пейка, дясната му ръка беше вече в джоба на палтото, а в лявата си държеше сутрешен вестник, който беше взел от колата. Това подсети майора от ФСС, че работата ще е трудна. Вестникът беше главното прикритие, което използваха шпионите. С него те прикриваха действията на работещата ръка, както илюзионистът непрекъснато движи едната си ръка, докато номерът се прави с другата. Тук нещата бяха извършени майсторски и ако не беше обучен, той никога нямаше да ги забележи. Майорът седна на друга пейка, набра фалшив номер с мобифона си и започна да говори с въображаем бизнеспартньор. След това видя как наблюдаваният обект стана и се върна с небрежна походка към паркирания мерцедес.

Майор Ефремов се обади веднага по телефона, когато обектът се отдалечи на 100 метра.

— Тук е Павел Григориевич. Спирам тук, за да видя дали не е оставил нещо — докладва той в базата.

Преметна крак върху крак и запали цигара, наблюдавайки как другият влезе в колата и потегли. Когато изчезна от погледа му, Ефремов отиде при другата пейка и бръкна отдолу. Да, беше магнитна кутия. Суворов използваше тази пейка не за първи път. Върху боядисаното със зелена боя дърво беше залепил метална пластина, към която прикрепяше намагнетизираната кутийка, дебела 1 сантиметър. Значи, все пак обектът се оказа играч. Беше използвал тайник. Когато чу това, Провалов изпита такова вълнение, като че ли престъплението беше извършено пред очите му. Сега можеха да обвинят човека в престъпление срещу държавата. Вече беше в ръцете им. Можеха да го арестуват, когато пожелаят. Но, разбира се, нямаше да го направят. Командващият операцията нареди на Ефремов да вземе кутията за изследване. Това трябваше да стане много бързо, защото трябваше да бъде върната на мястото й. Бяха заловили само половината от шпионския екип, другата половина трябваше да дойде и да вземе оставеното.