Том Клэнси - Мечката и драконът

„Господи!“ — помисли си той, както често пъти го правеше в началото на работния ден. „Как се набутах в това?“ След това се изправи и погледна към вратата, слагайки върху лицето си задължителната президентска усмивка, докато се опитваше да си спомни кой, по дяволите, щеше да дойде пръв, за да говорят за субсидиите за селското стопанство на Южна Дакота.

Както обикновено, самолетът излетя от „Хийтроу“. Беше „Боинг“-737, тъй като пътуването до Москва не беше дълго. Отрядът „Рейнбоу“ запълни цялата първа класа, от което стюардесите щяха да останат доволни, макар още да не го знаеха, защото пасажерите им бяха учтиви и непретенциозни. Чавес седеше до тъста си и гледаше мерките за сигурност, които предаваха по видеото, въпреки че и двамата знаеха, че ако самолетът се блъсне в земята с 800 км/ч, нямаше да им е много от полза да знаят къде е най-близкият авариен изход. Но такива неща се случваха рядко, за да им се обръща внимание. Динг взе списанието от джоба на облегалката пред него и го заразглежда с надежда да открие нещо интересно. Беше купил всички списания и вестници, които продаваха в самолета.

— Значи малкото момченце ходи вече по-добре? — попита Кларк.

— Да. Да знаеш само колко е смешен и с какво желание го прави. Ухилва се до уши всеки път, когато мине разстоянието от телевизора до масичката за кафе. Сякаш е спечелил състезание по маратон, дали са му златен медал и е получил целувка от мис Америка, преди да замине за Дисниленд.

— Големите неща се правят от много дребни нещица, Доминго — отбеляза Кларк, когато самолетът се засили по пистата. — Когато си малък, хоризонтът ти е много по-близо.

— Вероятно, г-н Кларк. Но въпреки това момчето е забавно и много мило — каза Чавес.

— Не е лошо да си баща на малко дете, нали?

— Не се оплаквам — съгласи се Динг и се облегна назад, когато усети, че колесникът се вдигна.

— Как се справя Еторе? — Кларк реши да се заемат с по-делови неща. Достатъчно се беше правил на дядо.

— Сега е в по-добра форма. Нужен му беше един месец, за да навакса. Е, от време на време го вземаха на подбив, но се справи добре. Бива го. Има добри тактически инстинкти, като се има предвид, че е ченге, а не войник.

— Да си ченге в Сицилия не е като да патрулираш по лондонската „Оксфорт стрийт“.

— Да, предполагам — съгласи се Чавес. — Но той не допусна нито един празен изстрел срещу симулатора, което никак не е лошо. Другият, който може да се похвали с това, е Еди Прайс.

Компютризираният симулатор за тренировки по стрелба в Хиърфорд беше особено безмилостен в сервирането на всевъзможни тактически ситуации до такава степен, че при една от тях 12-годишно момче грабва автомат АК-74 и може да те простреля, ако не внимаваш. Другият мръсен номер е този с жената, която държи бебе, току-що взело пистолет от мъртъв терорист, и гледа с невинно изражение приближаващите се Мъже в черно. Динг я беше повалил веднага, но на следващата сутрин намери на бюрото си парцалена кукла, върху чието лице бяха размазали кетчуп от „Макдоналдс“. Момчетата от „Рейнбоу“ имаха живо, но понякога доста перверзно чувство за хумор.

— И какво точно се очаква от нас да правим?

— Ще помагаме на бившето Осмо главно управление на КГБ, което е тяхната Служба за охрана — обясни Джон. — Имат неприятности с местни терористи, вероятно чеченци и от други националности, които искат да се отцепят от Русия. Помолиха ни да им помогнем в обучението на техните момчета да се справят с тях.

— Добри ли са? — попита Динг.

Рейнбоу шест сви рамене.

— Добър въпрос. Личният им състав е като този на бившето КГБ, но имат подготовката на частите от Спецназ. Вероятно са професионалисти, а не срочно служещи от Червената армия. Сигурно всички имат офицерски звания, но изпълняват сержантски задачи. Предполагам, че са достатъчно добри, достатъчно мотивирани, вероятно в добра физическа форма и разбират значението на мисията си. Не знам дали ще се окажат толкова добри, колкото би трябвало. — Вероятно не, помисли си Джон. — Но до няколко седмици трябва да им дадем правилната насока.

— Значи ще обучаваме най-вече техни инструктори?

— И на мен така ми се струва — кимна с глава Кларк.

— Това е добре — съгласи се Чавес, когато им донесоха менюто за обяд. Защо ли, запита се той, в самолетите никога не дават за ядене нещо, което ти се яде? Това беше меню за вечеря, а не за обяд. Какво му е толкова лошо на един хамбургер и пържени картофи? Е, поне бирата щеше да е добра. Едно от нещата, които му харесваха от живота в Обединеното кралство беше бирата. Със сигурност в Русия нямаше да е добра.