Том Клэнси - Мечката и драконът

Изгревът в Пекин е доста мизерно нещо заради мръсния въздух, помисли си Марк Грант. По някаква причина той не беше напълно в синхрон с местното време, въпреки черната капсула и планирания сън. Събуди се още при първите слънчеви лъчи, които се мъчеха да пробият въздуха — толкова мръсен, колкото в най-тежките дни за Лос Анджелис. В КНР сигурно нямаше агенция за контрол на замърсяването на въздуха, а тук още нямаше и толкова много автомобили. Ако един ден те се увеличат, Китай може да разреши проблема си със свръхнаселетостта чрез масово обгазяване. Той не беше достатъчно запознат с екологичните проблеми в марксистките държави, но от тях вече не бяха останали много. Грант никога не беше пушил. Това беше порок, който работещите на борсата до голяма степен бяха преодолели — там стресът от самата работа беше достатъчно убийствен. От тукашния мръсен въздух очите започнаха да го сърбят…

Той нямаше какво да прави и се чудеше как да убие времето. След като се събуди, повече не можа да заспи. Реши да запали нощната лампа и да прегледа някои документи, повечето от които му бяха дадени, без да се очаква, че ще ги прочете. Целта на дипломацията, беше казал комадор Спок в телевизионния сериал „Стар трек“, е да удължава кризата. Сегашните преговори лъкатушеха толкова много, че в сравнение с тях Мисисипи изглеждаше права като лазерен лъч. Но както и Бащата на водите, те все пак трябваше да влязат в някакво русло, да стигнат океана или там, където би трябвало да отидат. Но какво го беше събудило тази сутрин? Той погледна през прозореца и видя размазаното оранжево слънце, което се издигаше над хоризонта и осветяваше сградите. Грант ги намираше за грозни, но знаеше, че просто не е свикнал с тях. И тези в Чикаго не приличаха точно на Тадж Махал, а дървената къща от детството му не беше Бъкингамският дворец. Въпреки това чувството, че се намира на съвършено друго място, беше завладяващо. Всичко наоколо му беше чуждо, а и той не беше достатъчно космополит, за да го преодолее. То приличаше на забавната музика, която се чува в големите магазини. Не й обръщаш внимание, но тя е там. Беше като някакво предзнаменование, но Грант отпъди тази мисъл. Нямаше причина за подобно нещо. Той не знаеше, че много скоро ще бъде опроверган.

Бари Уайз вече беше се събудил в хотелската стая и чакаше всеки момент закуската. Хотелът беше от една американска верига и менюто в закуската беше почти американско. Местният бекон сигурно щеше да бъде по-различен, но беше сигурен, че дори и китайските кокошки снасят истински яйца. Предишната сутрин експериментът с вафлите не му беше допаднал много. Уайз беше човек, който се нуждае от истинска закуска, за да си върши работата през деня.

За разлика от повечето американски телевизионни репортери и кореспонденти той сам си измисляше теми за репортажите. Неговият продуцент му беше и партньор, а не началник. Заедно бяха получили награди „Еми“, въпреки че жена му често мърмореше, когато трябваше да чисти праха върху проклетите неща в килера. Днес му трябваше нещо по-интересно и ново. Американската аудитория сигурно щеше да се отегчи, ако още веднъж й даваха кадри от залата на преговорите, придружени с коментар от студиото. Трябваше му някакъв местен щрих, нещо, което да приближи американците до китайците. Не беше лесно да го открие, а репортажите от китайските ресторанти бяха станали прекалено много.

И без това те бяха единственото китайско нещо, познато на повечето американци. Тогава какво да е? Какво общо имаха американците с гражданите на КНР? „Не много“, отговори си сам Уайз, но все пак трябваше да има нещо, което би могъл да използва.

Стана, когато донесоха закуската, и погледна през прозореца, докато келнерът приближи количката до леглото. Оказа се, че не бяха изпълнили съвсем точно поръчката. Имаше шунка вместо бекон, но тя изглеждаше добре и той се примири, даде бакшиш на келнера и седна на леглото.

„Нещо“, помисли си Уайз, докато си наливаше кафе. „Но какво?“ Много пъти беше минавал през този процес. Писателите на художествена литература често се присмиваха на репортерите за техния „творчески процес“, но такова нещо действително имаше. За репортерите да открият нещо по-интересно беше два пъти по-трудно, отколкото за писателите на романи, защото те не можеха да си измислят. Трябваше да използват реалността, а понякога тя беше много неблагодатна. Той бръкна в чекмеджето на нощната масичка, за да си вземе очилата, и с изненада видя… Всъщност това изобщо не беше изненада, дори беше нещо обикновено за американски хотел. Вътре имаше Библия, оставена от обществото „Гидеон“. Намираше се тук, вероятно защото хотелът беше собственост на американци и имаше споразумение с китайците. Въпреки това беше странно, че намери Библията. В Китай едва ли имаше много църкви. Имаше ли тук християни? Хъм. Защо да не разбере? Може би от това щеше да излезе репортаж… По-добре от нищо. Стигнал до това решение, той продължи закуската си. Екипът му сигурно вече беше станал. Реши да накара продуцента си да потърси някой християнски мисионер, може би дори някой католически свещеник. За равин едва ли можеше да се надява. Това би означавало да посети израелското посолство и си беше направо измама.