Том Клэнси - Мечката и драконът

— Как мина денят ти, Кети?

Вечерта беше изключение. Нямаха какво да правят. Нито политическа вечеря, нито реч, нито прием, нито пиеса или концерт в „Кенеди център“, нито дори някоя по-задушевна сбирка с 20–30 души в спалното ниво на жилищното крило на Белия дом. Джак не си падаше по такива сбирки, но Кети ги обичаше, защото на тях можеха да поканят хора, които познаваха и които им бяха приятни, или поне хора, с които биха искали да се срещнат. Джак не беше толкова против тях, но според него спалното ниво, както го наричаха хората от охраната, за да го различават от другите части на жилищното крило, беше единственото място за уединение, което му беше останало. Дори имението им в Перегрийн Клиф в залива Чесапийк беше преобразено от службата за охрана. Сега там имаше противопожарни кранове, около 70 телефонни линии, алармена система, каквато се използва за защита на складове с ядрено оръжие, както и нова сграда за хората от охраната. Те се настаняваха в нея през почивните дни, когато семейство Райън решеше да провери дали все още имат къща, в която да се оттеглят, когато им омръзнеше този официален музей.

Но тази вечер нямаше нищо подобно. Отново бяха почти нормални хора. Разликата беше, че ако Джак поискаше да си вземе една бира или да си налее питие, не можеше просто да отиде в кухнята. Това не беше позволено. Не, той трябваше да го поръча на някой от сервитьорите в Белия дом, който щеше да вземе асансьора, за да слезе в кухнята на приземния етаж, или щеше да се качи горе до бара. Той, разбира се, би могъл сам да отиде. Но това би означавало да обиди прислугата, а въпреки че тези мъже, главно черни (за някои казваха, че са потомци на личните роби на президента Ендрю Джексън), нямаха кой знае какво против, не беше нужно да ги засяга. Райън не обичаше да кара другите да му вършат работата. Е, разбира се, хубаво беше обувките ти да бъдат лъскани всяка вечер от някое момче, което нямаше никакво друго задължение и което получаваше добра заплата за това. Но беше някак неловко да се грижат за него така, сякаш беше благородник, след като баща му е бил детектив в отдел „Убийства“ към полицията в Балтимор. Самият той спечели правителствена стипендия благодарение на това, че беше служил във военноморските сили на САЩ и така можа да завърши бостънския колеж, без да се наложи майка му да работи. Дали причината беше в неговите работнически корени и възпитанието му? Вероятно, помисли си Райън. Тези корени обясняваха и това, което правеше сега — седеше в креслото с чаша в ръка и гледаше телевизия като нормален човек.

Животът на Кети беше най-малко променен в семейството, като се изключи това, че всяка сутрин ходеше на работа с хеликоптер на военноморските сили ВХ-60 „Блекхоук“, срещу което данъкоплатците и медиите не възразяваха. Особено след като Пясъчната кофичка, известна също като Кейти Райън, беше нападната в детския дом от терористи. Децата не бяха в стаята. Те гледаха собствения си телевизор, а Кайл Дениъл, известен на Службата за сигурност като Спрайт, спеше в леглото си. И така, д-р Райън, нейното кодово наименование беше Хирург, седеше в стола си пред телевизора, преглеждаше диагнози на пациенти и разгръщаше едно медицинско списание, което беше част от нейния никога неспиращ стремеж към професионално усъвършенстване.

— Как вървят нещата в работата, скъпа? — каза Фехтовачът на Хирурга.

— Много добре, Джак. Бърни Кац има нова внучка. Непрекъснато говори за това.

— Чие дете е?

— На сина му Марк. Ожени се преди две години. Ходихме на сватбата, не помниш ли?

— Адвоката ли? — попита Джак, спомняйки си церемонията от доброто старо време, преди да бъде обречен за президент.

— Да. Другият син Дейвид е доктор в Йейл, във Факултета по гръдна хирургия.

— Него познавам ли го? — не можеше да си спомни Джак.

— Не. Той учеше на запад в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Тя обърна една страница в последния брой на „Медицински журнал на Нова Англия“, но след това се зачете по-внимателно. Беше интересен материал за ново откритие в анестезията, което си струваше да се запомни. На обяд беше разговаряла за него с един от професорите. Имаше навика да обядва с колеги от различни области, за да се държи в течение за това какво става в медицината. Следващият голям пробив според нея щеше да бъде в неврологията. Един от нейните колеги в университета „Хопкинс“ беше открил лекарство, което изглежда че възстановяваше увредените нервни клетки. Ако всичко тръгнеше добре, това би означавало Нобелова награда. Щеше да бъде деветият подобен трофей, закачен на стената за награди в Медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. Нейният труд за хирургическите лазери й беше донесъл наградата „Ласкър“ — най-престижната в Америка за медицина. Но той не беше достатъчно фундаментален за пътуване до Стокхолм. Това обаче не я безпокоеше. Офталмологията не беше толкова централна област, но въпреки това тя изпитваше достатъчно удовлетворение да вижда как зрението на хората се подобрява. Издигането на Джак и превръщането й в първа дама може би й даваше реални шансове за директорското място на института „Уилмър“, ако и когато Бърни Кац решеше да се оттегли. Така тя пак щеше да практикува медицина. Това беше нещо, от което никога не искаше да се отказва. Можеше да следи последните постижения в своята област, да има глас в отпускането на средства там, където наистина се вършеше важна изследователска работа, а нея я биваше за такива неща. Все пак тази работа с президентството не беше тотална загуба на време.