Том Клэнси - Мечката и драконът

— Това трябва да решат други, сър — каза Гудли, припомняйки на президента, че той разбира от тези неща, но не е чак такъв специалист.

— Да, трябва да е някой друг, но няма да съм аз. Има ли нещо друго?

— Сенатската комисия по разузнаването иска да се направи оценка за ситуацията в Русия.

— Това е добре. Каква е причината?

— Изглежда, че имат някакви съмнения за това доколко можем да имаме доверие на нашите приятели в Москва. Безпокоят се, че те могат да използват парите от петрола и златото, за да станат отново бившият Съветски съюз и може би да заплашат НАТО.

— НАТО се придвижи с неколкостотин километра на изток, когато последния път погледнах картата. Буферната зона не е във вреда на нашите интереси.

— Като изключим факта, че сега сме задължени да защитаваме Полша — припомни Гудли на шефа си.

— Знам. Кажи на Сената да отпусне средства за придвижването на една танкова бригада на изток от Варшава. Можем да я съберем от бившите страни от съветския лагер.

— Да, но ако поляците искат. Струва ми се, че те не са много обезпокоени, сър.

— Сигурно се страхуват повече от германците.

— Точно така, и донякъде с основание.

— Кога най-после Европа ще разбере, че е настъпил траен мир — каза с въздишка Райън и погледна към тавана.

— Историята, и то недалечната, ги кара да изпитват известни съмнения, господин президент. Тя им дава достатъчно примери за това.

— Предстои ми посещение в Полша, нали?

— Да, и то твърде скоро. В момента изготвят програмата ви.

— Добре. Ще кажа лично на полския президент, че може да разчита на нас да държим германците под контрол. Ако те кривнат от правия път, ще си вземем „Крайслер“ обратно. — Джак отпи от кафето и погледна часовника си. — Има ли нещо друго?

— Това е всичко за днес.

Президентът го погледна дяволито.

— Кажи на Мери Пат следващия път, когато ми праща информация от Цвъркача, да има и снимки към нея.

— Непременно, сър — каза Гудли и подсвирна.

Райън взе листовете от сводката и се зачете в тях, като отпиваше от кафето и от време на време сумтеше. Животът му беше много по-лесен по-рано, когато сам приготвяше тези документи, отколкото сега, когато трябваше да ги чете. Защо се получи така? Не трябваше ли да е точно обратното? По-рано именно той намираше отговорите и беше готов да му задават въпроси. Но сега тази работа вършеха други за него. Сега беше по-трудно. Но в това няма никаква логика! Може би, реши той, причината е, че след като напусна, вече не идваше достатъчно информация. Той трябваше да взема решенията. И каквито и други решения и анализи да са били правени на по-ниско равнище, този процес стига до едно ниво и там спира. То е като да караш кола. Друг ти казва да завиеш надясно, но ти си зад кормилото и извършваш маневрата и ако някой се блъсне в колата, вината ще бъде твоя. За момент Джак се запита дали нямаше да бъде по-полезен, ако беше на едно-две стъпала по-долу в този процес, да прави анализи и препоръки, но винаги да знае, че някой друг ще получи дивидентите от правилното решение или ще си понесе последствията, ако сбърка. Така, изолирайки се от последиците, човек се чувстваше в по-голяма безопасност. Но това е поведение на страхливец, каза си Райън. Ако във Вашингтон има някой, който е в състояние да взема решения, той все още не го е срещал. Може да го обвиняваха в арогантност, но какво от това?

Сигурно ще има някой по-добър, помисли си Джак и погледна часовника, който показваше, че наближава време за първата му среща за деня. Вината не беше негова, ако няма такъв. Той прегледа списъка с предстоящите срещи. Целият ден беше запълнен с политически тъпотии… Само че не бяха съвсем тъпотии. Всичко, което той правеше в този кабинет, засягаше живота на американските граждани по един или друг начин, а това беше важно както за тях, така и за него. Но кой беше решил, че той трябва да бъде баща на нацията? Какво го правеше толкова голям умник? Сигурно хората, които стояха зад него, тези отвън, зад дебелите прозорци на Овалния кабинет. Всички очакват той да знае кое е правилно и когато седнат да вечерят или да играят карти, го критикуват и се оплакват, че не харесват решенията му, които според тях биха могли да бъдат и по-добри. Беше лесно да се говори така, когато си отвън. Но тук беше различно. Райън трябваше да участва лично и в най-дребните решения, дори и когато ставаше въпрос за закуската на учениците. Това направо го вбесяваше. Ако дадеш на децата да ядат неща, които им харесват, специалистите по хранене щяха да започнат да се оплакват, че те трябва да ядат по-здравословни храни. Но повечето родители биха предпочели да им дават хамбургери и пържени картофи, защото децата това обичат. Дори и здравословната храна, когато не е изядена, не е от голяма полза. Той беше разговарял един-два пъти по въпроса с Кети, но не беше нужно. Тя оставяше техните деца да ядат пица, когато си пожелаят, като твърдеше, че пицата има много протеини, но метаболизмът на едно дете може да се справи с всичките им нездравословни ефекти. Но когато я притиснеха в ъгъла, тя признаваше, че нейните разбирания срещат неодобрението на нейните колеги — професори от института „Джон Хопкинс“. И така, какво беше Джак Райън? Президентът на Съединените щати, доктор на историческите науки, магистър по икономика и дипломиран счетоводител (дори не си спомняше защо си беше направил труда да вземе и този изпит), след като експертите, включително и този, за когото се беше оженил, не бяха съгласни с него. Това го накара да въздъхне още веднъж, след което звънецът на бюрото му иззвъня и г-жа Съмтър обяви, че хората за първата му среща за деня са дошли. На Джак вече му се пушеше една цигара, но не можеше да го направи, докато не се явеше някакъв промеждутък в разписанието, защото само г-жа Съмтър и някои от охраната знаеха, че президентът на Съединените щати страда от време на време от този порок.