Том Клэнси - Мечката и драконът

— Добре дошли в нашата легация — каза кардинал Ди Мило. — Вие сте първият американски репортер. Заповядайте. — Кардиналът му посочи един стол.

— Благодаря, Ваше високопреосвещенство. — Уайз помнеше тази част от протокола.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Ние сме в града за търговските преговори САЩ-Китай, но търсим и някоя друга тема за живота в Пекин. Снощи научих, че Ватиканът има посолство тук и си помислих, че бих могъл да дойда, за да поговорим.

— Чудесно — каза Ди Мило и леко се усмихна. — В Пекин има малко християни, не е като в Рим.

— А има ли китайски християни?

— Виждали сме съвсем малко. Всъщност днес следобед ще се видим с един от тях. Той е баптистки проповедник на име Ю.

— Така ли? — Това беше изненада. — Местен баптист?

— Да — потвърди Шепке. — Много свестен човек. Получил е образованието си в Америка, в Свободния университет „Робъртс“.

— Китайски гражданин от университета „Робъртс“? — попита недоверчиво Уайз. „От това става чудесен репортаж“, помисли си той.

— Да, наистина е необичайно — съгласи се Ди Мило.

„Необичайно беше и това, че един баптист и един кардинал от Римокатолическата църква разговарят помежду си“, помисли си Уайз, но че това става тук беше толкова невероятно, колкото да се види жив динозавър по улиците на Вашингтон. В Атланта сигурно щяха да харесат репортажа.

— Можем ли да дойдем с вас? — попита кореспондентът на Си Ен Ен.

Ужасът я връхлетя скоро след като пристигна на работа. Въпреки че го беше очаквала от дълго време, присвиванията в корема започнаха в най-неподходящия момент. Последния път, преди почти шест години, когато предшестваха раждането на Ю Лонг, също я изненадаха, но тогава бременността й беше законна, а сега не. Тя се беше надявала да започнат сутринта, но в края на седмицата, в нейния апартамент, където двамата с Куон биха могли да се справят без външни усложнения. Но както навсякъде по света, и в Китай бебетата сами решаваха кога да се появят на бял свят и нейното не направи изключение. Сега въпросът беше дали властите щяха да разрешат то да поеме първата глътка въздух. Затова първото свиване на коремните мускули, предвещаващи наближаването на контракциите, я изпълниха със страх от възможността да бъде извършено едно убийство, от това, че собственото й тяло ще стане сцена на това престъпление, че тя ще бъде там и ще го види, ще почувства как бебето престава на шава, ще усети смъртта му. Страхът беше кулминацията на всичките безсънни нощи и кошмари, които я бяха карали в продължение на седмици да се облива в пот в леглото. Нейните колежки видяха лицето й и се озадачиха. Някои от жените в цеха се бяха досетили за тайната й, въпреки че никога не бяха разговаряли с нея за това. Най-чудното беше, че никоя не беше я издала, а Лянхуа се страхуваше най-много от такова развитие на нещата. Но една жена не би сторила подобно нещо на друга. Някои от тях също бяха раждали дъщери, които „случайно“ бяха намерили смъртта си след година-две, за да задоволят желанието на мъжете си да имат наследник от мъжки пол. В КНР имаше едно нещо, за което дори жените не си говореха, когато бяха насаме.

Лянхуа се огледа наоколо, усещайки как мускулите й подсказват какво ще стане. Единственото нещо, на което се надяваше, беше присвиванията да престанат или да настъпят по-късно. След пет часа щеше да се завърне с колелото у дома и да роди детето там. Може би нямаше да е толкова добре, както би било през почивните дни, но все пак по-добре, отколкото да роди тук. Лотосов цвят си каза, че трябва да бъде силна и смела. Затвори очи, прехапа устни и се опита да се съсредоточи върху работата си, но присвиванията в корема скоро се засилиха. След това щеше да дойде слабата божа, последвана от истински контракции, които нямаше да й позволят да стои права и тогава… какво? Фактът, че не можеше да предвиди какво ще стане с нея след няколко часа, караше лицето й да се гърчи повече от самата болка. Тя се страхуваше от смъртта и въпреки че този страх е познат на всички хора, нейният беше за един живот, който въпреки че беше част от нея, не беше собственият й. Страхуваше се да го види, че умира, да почувства, че умира, да усети как една неродена душа си отива. Въпреки че тя сигурно щеше да отиде при Бога, това нямаше да стане по негова воля. В момента се нуждаеше от духовния си съветник, имаше нужда от съпруга си Куон, а още повече от преподобния Ю. Но как да се свърже с него?

Подготовката за снимането беше извършена бързо. Двамата духовници наблюдаваха с интерес, защото никога досега не бяха виждали такова нещо. Десет минути по-късно те се разочароваха от въпросите. И двамата бяха гледали Уайз по телевизията и очакваха от него нещо повече. Те не си даваха сметка, че истинският репортаж, към който той се стремеше, бе на няколко мили по-далеч и щеше да бъде направен час по-късно.