Том Клэнси - Мечката и драконът

— Така — каза Уайз, когато дежурните въпроси бяха зададени и отговорите получени. — Можем ли сега да дойдем с вас до дома на приятеля ви?

— Разбира се — отвърна Негово високопреосвещенство и стана. Извини се, защото дори на католиците им се налага да отидат до тоалетната, преди да се качат в колата, поне тези на неговата възраст. След малко той се появи отново и влезе в автомобила заедно с Франц, който щеше да кара, разочаровайки отново прислужника шофьор, който, както подозираха, беше сътрудник на Министерството на държавната сигурност.

Микробусът на Си Ен Ен лъкатушеше из улиците, докато най-после пристигнаха пред скромната къща на преподобния Ю Фаан. Паркираха лесно. Уайз забеляза, че двамата католически духовници отидоха до вратата на Ю с голям пакет в ръце.

— А! — усмихна се изненадан Ю, когато отвори вратата. — Какво ви води насам?

— Приятелю, имаме подарък за теб — отвърна Негово високопреосвещенство, държейки пакета. Очевидно беше голяма Библия, но това не правеше подаръка по-малко ценен. Ю им даде знак да влязат и видя американците.

— Помолиха ни да дойдат с нас — обясни монсеньор Шепке.

— Разбира се — отвърна веднага Ю и си каза, че може би Джери Патерсън ще види репортажа по телевизията, както и далечният му приятел Хошая Джексън. Те изчакаха той да развърже пакета и тогава започнаха да нареждат камерите.

Ю махна хартията на бюрото си и остана много изненадан. И той беше очаквал, че ще е библия, но тази вероятно струваше неколкостотин долара… Беше версията на крал Джеймс, но на хубав литературен китайски и с великолепни илюстрации. Ю стана, заобиколи бюрото и прегърна италианския си колега.

— Бог да те благослови за това, Ренато — каза Ю развълнуван.

— И двамата му служим както можем. Помислих си, че може би ще искаш да я имаш — отвърна Ди Мило, както би го казал на всеки добър римски свещеник, защото в крайна сметка и Ю беше такъв, или почти такъв.

Бари Уайз се изруга, че не беше включил камерата, за да заснеме този момент.

— Не съм виждал често католици и баптисти в такива приятелски отношения — отбеляза репортерът.

Ю отговори, но камерата вече работеше.

— А защо да не сме приятели? Работим за един и същ бос, както казвате в Америка. — Той пое ръката на Ди Мило и сърдечно я разтърси. Рядко беше получавал толкова искрен подарък, а още по-странно беше, че това стана тук, в Пекин, и то от човек, който неговите американски колеги наричаха „папист“, при това италианец. Животът в крайна сметка наистина има смисъл. Преподобният Ю имаше достатъчно вяра и не се съмняваше в нея, но прие това потвърждение като благословия.

Контракциите настъпиха много бързо и бяха силни. Лянхуа търпеше, доколкото позволяваха силите й, но след един час усети, като че ли някой гръмна с пушка в корема й. Краката й се подкосиха. Положи всички усилия да се задържи права, но не успя. Лицето й стана бяло като платно и тя се строполи на циментовия под. Веднага дотича една колежка. Тя също беше майка и моментално разбра какво става.

— Време ли ти е? — попита тя.

— Да — отвърна едва чуто жената, сгърчвайки се от болка.

— Ще отида да извикам Куон — каза работничката и бързо побягна.

Точно в този момент нещата за Лотосов цвят се развиха още по-зле. Началникът на цеха видя работничката да тича, обърна глава и съзря друга, паднала на пода. Той се приближи като човек, който иска да види какво е станало след автомобилна катастрофа, повече от любопитство, отколкото от желание да се намеси. Почти не забелязваше Ян Лянхуа. Тя си вършеше сравнително добре работата, не се налагаше да й крещи и нейните колежки я уважаваха. Това беше всичко, което знаеше за нея и което според него беше напълно достатъчно. Не видя кръв, значи не беше трудова злополука. Колко странно. Постоя наведен над нея няколко секунди, разбра, че тя се чувства зле, и се запита какво й беше. Но той не беше лекар и не искаше да се меси. Ако от нея течеше кръв, би могъл да превърже раната, но положението не беше такова и затова просто остана там, без да прави нищо, за да не влоши нещата. В стаята за първа помощ, която беше на около 200 метра, имаше медицинска сестра. Другата жена вероятно беше изтичала да я извика, помисли си той.

След няколко минути сравнително спокойствие лицето на Лянхуа отново се сгърчи, защото настъпиха нови контракции. Видя как тя затвори очи, как лицето й пребледня, а дишането й се ускори. О, каза си той, това било. Колко странно. Би трябвало да знае за такова нещо, за да предвиди кой да я замести на конвейера. След това се сети за нещо друго. Не беше разрешена бременност. Лянхуа беше нарушила правилата, а това не трябваше да се случва. Можеше да навреди на отдела и лично на него като началник, а той искаше някой ден да има собствена кола.