Том Клэнси - Мечката и драконът

— Какво става тук?

Но Ян Лянхуа не можеше да му отговори в момента. Контракциите зачестиха много по-бързо, отколкото при раждането на Ю Лонг. „Защо не изчака до неделя“, попита съдбата си тя, „защо Бог иска детето ми да загине?“ Опита се да се моли въпреки болката, правеше всичко, за да се концентрира, да помоли Бога за милост и помощ в този миг на изпитание, болка и ужас, но това, което виждаше около себе си, я плашеше още повече. Лицето на нейния началник не изразяваше желание да й помогне. След това чу бързо приближаващи се стъпки и видя Куон, но преди той да стигне до нея, началникът го спря.

— Какво става тук? — попита със заповеднически тон той. — Въпросът на началника бе придружен и от обвинение. — Жена ти ще ражда ли? Има ли разрешение? — попита той и изруга. — Ю Хай! Курва!

Куон също искаше бебето. Не беше споделял с жена си страховете си, защото не искаше да я притеснява, но последната дума, произнесена от началника на цеха, му дойде твърде много, за да може да понесе и двете неща едновременно. Спомняйки си опита, който имаше от службата във войската, Куон го удари с юмрук и също изруга:

— Пок Гай! — буквално означаваше „Да паднеш на улицата“, но в контекста значеше: „Я се разкарай!“

Началникът на цеха си удари главата, падайки на пода, и Куон със задоволство видя, че си е отмъстил за обидата на жена му. Имаше обаче други неща за правене. След като нанесе удара и изруга, той изправи Лянхуа на крака и подкрепяйки я колкото можеше, тръгна с нея към паркинга на велосипедите. Но какво можеше да направи? Като жена си, и той се беше надявал това да се случи у дома, където в най-лошия случай тя можеше да се престори на болна. Но тук имаше толкова възможност да спре този процес, колкото да попречи на земята да се върти около оста си. Дори нямаше време и желание да проклина съдбата. Трябваше да се справи с реалността, такава, каквато беше, да помогне както може на жена си.

— В Америка ли сте учил? — попита Уайз, застанал пред камерата.

— Да — отвърна Ю с чаша чай в ръка. — В Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. Първо се дипломирах за електроинженер, а след това завърших и богословие и там получих свещеническия сан.

— Виждам, че сте женен — отбеляза репортерът, посочвайки снимката на стената.

— Жена ми е в Тайван да се грижи за майка си, която в момента е болна — обясни той.

— А как се срещнахте вие двамата? — попита Уайз, имайки предвид Ю и кардинала.

— Това беше дело на Фаан — обясни кардиналът. — Той дойде при нас да ни поздрави като новопристигнали, така да се каже, колеги. — Ди Мило се изкушаваше да каже, че са пили заедно, но се въздържа, опасявайки се да не изложи човека пред неговите единоверци баптисти, някои от които бяха против алкохола под каквато и да било форма. — Както бихте могли да предположите, в този град християните не са много и те трябва да се държат заедно.

— Намирате ли за странно приятелството между католик и баптист?

— Не, разбира се — отвърна веднага Ю, — защо да е странно?

— Не сме ли обединени от една вяра? — добави Ди Мило, изразявайки съгласие, макар и неочаквано за самия него.

— А какво ще ми кажете за енорията си? — зададе следващия си въпрос Уайз.

Паркингът отвън представляваше голяма купчина метал и гуми, защото малко китайски работници притежаваха коли. Но когато Куон и Лянхуа стигнаха най-отдалечения край, ги забеляза човек, който имаше достъп до един автомобил. Беше пазачът на завода, който се движеше важно из района с триколка с двигател — придобивка, която го издигаше повече в очите на останалите, отколкото униформата и значката му. Като Куон, и той беше бивш сержант от Народноосвободителната армия и не беше загубил навика си да командва, което личеше от начина, по който разговаряше с хората.

— Стой! — провикна се той, седнал зад кормилото на триколката. — Какво става тук?

Куон се обърна. Лянхуа имаше нов пристъп на контракции. Краката не я държаха и едва дишаше, което налагаше мъжът й почти да я довлече до велосипедите им. Изведнъж той осъзна, че от това няма да излезе нищо. Не беше възможно тя сама да кара колелото. До техния апартамент имаше осем пресечки. Той вероятно щеше да успее да я извлачи по стълбите, но как щяха да стигнат до блока?

— Жена ми… пострада — каза едва чуто Куон, като се страхуваше да каже ясно какъв е проблемът. Той познаваше пазача, името му беше Цзу Джингин и беше свестен мъж. — Опитвам се да я закарам у дома.

— Къде живееш, другарю? — попита Цзу.