Сутрешният вестник беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, който беше твърде проамерикански, но светът си е едно несъвършено място. В него поне имаше резултати от футболните мачове, а и двамата се интересуваха много от европейския футбол. Шепке дори още играеше, когато му се отдадеше такава възможност. Ди Мило, който някога беше доста добър полузащитник, сега се задоволяваше само да гледа.
Екипът на Си Ен Ен имаше собствен автобус — американско производство, който беше докаран отдавна в КНР. Той беше снабден със собствен миниатюрен сателитен предавател, едно малко техническо чудо, което даваше възможност за незабавна връзка с всяко кътче на земята чрез комуникационен спътник в орбита. С него можеше да се прави всичко, но не можеше да се предава, докато колата се движеше. Вече се работеше и по този въпрос, което щеше да бъде следващата голяма стъпка напред, защото в движение екипът можеше да работи без опасност да му се попречи от преследвачите, които биха могли да действат в някоя страна.
Имаха и сателитна навигационна система. Тя беше истинско чудо, позволяващо да се ориентират навсякъде, в който и да било град, където можеше да се намери електронна карта. С нея можеха да намерят даден адрес по-бързо от местен шофьор на такси. А с мобифона можеха да открият и самия адрес, в случая от американското посолство, което имаше адресите на всички легации, включително на резиденцията на папския нунций. Мобифонът им позволяваше да се обадят предварително. Отначало отсреща заговориха на китайски, но след това се обади някой, чийто английски беше с немски акцент. Каза им да заповядат.
Бари Уайз винаги ходеше със сако и вратовръзка. Този навик да бъде спретнат му беше останал още от времето в морската пехота. Почука на вратата и видя, че го очакват. Отвори му един китаец, който го въведе вътре. Първият западняк, когото срещнаха, очевидно не беше кардиналът. Беше прекалено млад, много висок и съвсем очевидно германец.
— Здравейте. Аз съм монсеньор Шепке — поздрави го мъжът.
— Добър ден. Аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен.
— Да — каза Шепке с усмивка. — Виждал съм ви много пъти по телевизията. Какво ви води насам?
— Тук сме, за да отразяваме търговските преговори между САЩ и Китай, но решихме да потърсим и някои други интересни теми. С изненада установих, че Ватиканът има дипломатическо представителство тук.
Шепке въведе Уайз в кабинета си и му посочи едно кресло.
— Тук съм от няколко месеца, но кардиналът пристигна съвсем наскоро.
— Може ли да се срещна с него?
— Разбира се. Но в момента Негово високопреосвещенство говори по телефона с Рим. Ще може ли да изчакате няколко минути?
— Разбира се — отвърна Уайз.
Той огледа монсеньора. Имаше атлетичен вид, висок и типичен германец. Уайз беше посещавал тази страна много пъти и винаги се чувстваше малко неудобно, като че ли расизмът, който беше станал причина за Холокоста, все още беше някъде там наблизо, без да се вижда. Облечен в други дрехи, би взел Шепке за военен, дори за морски пехотинец. Изглежда много силен, а и интелигентен. Очевидно е проницателен наблюдател.
— Може ли да попитам от кой орден сте? — попита Уайз.
— От Обществото на Иисус — отвърна Шепке.
„Значи йезуит“ — каза си Уайз. „Това обяснява всичко.“
— От Германия ли сте?
— Да, но сега съм в Рим, в университета „Робер Белармин“. Помолиха ме да придружа Негово високопреосвещенство тук, защото знам езици. — Английският му беше нещо средно между английски и американски, но не и канадски. Беше безпогрешен в граматическо отношение и забележително точен в произношението. „А също и защото си хитрец“, добави наум Уайз. Знаеше, че Ватиканът има едно от най-добрите разузнавания, може би най-старото в света. Така че този монсеньор беше комбинация от дипломат и шпионин.
— Няма да ви питам колко езика говорите. Сигурен съм, че са повече, отколкото аз знам. — Никога не беше срещал и не беше чувал за тъп йезуит.
Шепке приятелски се усмихна.
— Това ми е работата. — След това погледна телефона на бюрото. Светлината беше угаснала. Извини се и се отправи към вътрешния кабинет. След малко се върна и каза: — Негово високопреосвещенство ви очаква.
Уайз стана и последва германския свещеник. Мъжът, когото видя, беше възпълен и очевидно италианец, не беше облечен в свещеническо расо, а беше със сако и панталони. Под яката се виждаше червена риза, а може би жилетка. Кореспондентът на Си Ен Ен не си спомняше дали протоколът изискваше да целуне пръстена на човека, но целуването на ръка не му беше много по вкуса и той просто се здрависа по американския обичай.
Читать дальше