Том Клэнси - Мечката и драконът

Когато дойде ред на Рътлидж, нещата не се подобриха особено. Той повтаряше американската позиция така настоятелно, както другият китайската, може би с малко повече резон, но не по-малко отегчително. Грант си представи как адвокатите в някое бракоразводно дело говорят подобни врели-некипели. Като дипломатите и на тях им плащат на час, а не за това, което са постигнали. Дипломати и адвокати! Ама че двойка, помисли си Грант. Не можеше да погледне часовника си. Американската делегация трябваше да демонстрира непоклатимо единство, за да покаже на китайските езичници, че силите на красотата и истината са непоклатими. Или нещо подобно. Запита се дали щеше да се чувства по-различно при едни преговори с англичаните например, когато всички говорят един език. Но такива преговори вероятно се уреждаха по телефона или чрез електронната поща, вместо подобни официалности.

В определения час прекъснаха за обяд, и то с десет минути закъснение, защото Шен говори повече от определеното време, което можеше да се очаква. Цялата американска делегация се насочи право към тоалетната, но вътре никой не говореше поради страх от подслушвателни устройства. След това те излязоха и Грант отиде при Рътлидж.

— Значи така си изкарваш прехраната? — запита малко недоверчиво търговецът на акции.

— Опитвам се. Преговорите вървят доста добре — отбеляза помощник-държавният секретар.

— Какво? — попита изумен Грант.

— Е, преговорите се водят от техния външен министър и ние трябва да играем по тяхната свирка — обясни Рътлидж. — Това означава, че ще можем да постигнем реално споразумение, вместо разни чиновници да започнат да сноват напред-назад между преговарящите и Политбюро. В такива случаи участват допълнителен брой хора и всичко се обърква. Разбира се, няма да минем съвсем без тези работи. Шен трябва всяка вечер да уточнява позицията си с висшестоящите, може би го прави и в момента. Не го виждам никъде. Питам се на кого ли точно докладва. Според нас той няма реални пълномощия и непрекъснато трябва да се консултира с по-големите. Едно време същото правеха и руснаците. Системата им е такава. Никой няма доверие на никого.

— Сериозно ли говориш? — попита Телескопът.

— Да, системата им действа по този начин.

— Голяма тъпотия — забеляза Грант.

— Защо, мислиш, че Съветският съюз обърна корема? — попита развеселен Рътлидж. — Те никога не бяха единни в нищо, защото по принцип не знаеха как да използват властта, която имат. За съжаление беше точно така. Но сега се справят много по-добре.

— Откъде си сигурен, че преговорите се развиват добре?

— Ако единственото нещо, което могат да ни противопоставят, е Тайван, техните контрааргументи по търговските въпроси няма да бъдат убедителни. Тайванският проблем е решен и те го знаят. До 10–11 месеца ще сключим с Тайпе договор за взаимна отбрана, а те вероятно знаят и това. Имат добро разузнаване в Тайван.

— А ние откъде сме сигурни, че е така?

— Нашите приятели в Тайван са се погрижили да го разберат. Човек винаги иска противникът му да знае повече неща. Така разбирателството е по-добро и не се правят грешки. Рътлидж млъкна за миг. — Чудя се какво ли ще има за обяд?

Господи, каза си Грант. После благодари на Бога, че беше тук само като икономически съветник на този дипломат. Те играеха толкова различна игра от онова, което беше виждал преди, че се чувстваше като шофьор на камион, който се опитва да прави амбулантна търговия от телефонна будка на шосето.

На обяда се появиха и новинарите, за да заснемат как дипломатите си говорят за такива неща като времето и храната, а зрителите да си мислят, че разговарят по държавнически въпроси, докато всъщност най-малко половината от разговорите между дипломатите се ограничаваха върху проблемите им с отглеждането на децата или плевенето на ливадата пред къщи. Това беше съвършено друга игра, на която трудно можеше да се намерят аналози и Грант още не можеше да се ориентира. Видя как Бари Уайз се приближи до Рътлидж без микрофон и камера.

— Как върви, г-н секретар? — попита репортерът.

— Доста добре. Първото заседание протече нормално — отговори Рътлидж и Грант го чу. Жалко, каза си Телескопът, че хората не могат да видят какво в действителност става. Това ще е най-смешното нещо, което се е виждало някога. Скуката е толкова голяма, че в сравнение с него световното първенство по шахмат ще им се види като шампионат по вдигане на тежести. Но всяка човешка дейност си има свои правила и тук те бяха различни.