Том Клэнси - Мечката и драконът

— За първи път присъствам на дипломатически преговори. Доста е досадно — каза Грант и отпи от кафето, което беше отвратително.

— Е, това е нормално — отвърна Хю.

— Така ли? Но не и в бизнеса. Как изобщо може да се върши работа така?

— За всяко нещо си има начини — отвърна китаецът.

— Предполагам. Може ли да ми отговорите нещо?

— Ще се опитам.

— За какво е този спор за Тайван?

— А за какво беше големият спор, когато у вас започна Гражданската война? — отвърна на въпроса с въпрос Хю.

— Е да, обаче след като са минали петдесет години, защо не се съгласите на равен резултат и сложите едно ново начало?

— Ние не мислим в такива кратки срокове — отвърна Хю с усмивка на превъзходство.

— Съгласен съм, но в Америка на това му казваме да живееш в миналото. — „Зачуках ли ти го, мъник такъв?“

— Те са наши сънародници — настоя Хю.

— Обаче са решили да не бъдат повече. Ако искате да се върнат, направете нещо, за да ги привлечете. Например като постигнете тук същия прогрес, който те са отбелязали там. — „Тъпо комунистче такова.“

— Ако някое от вашите деца избяга от къщи, няма ли да се опитате да го върнете?

— Вероятно, но ще се опитам да го привлека с нещо, а не да го заплашвам, особено пък след като не мога да го уплаша. — „Вашата армия не е в състояние да го направи.“ Така им бяха казали на брифингите преди заминаването.

— Но не трябва ли да протестираме, когато другите поощряват нашето дете да се държи предизвикателно с баща си?

— Виж какво, приятел — рече Грант, опитвайки се да не показва раздразнението си, или поне така си мислеше. — Ако искате да правим бизнес, нека го правим. Ако желаете само да си говорим, ще си говорим. Обаче времето ми е скъпо, на вашата страна също и можем да отложим приказките за някой друг път. — В този момент Грант осъзна, че не е дипломат, не може да играе в такава игра и да спечели. — Както виждате, не ме бива много в подобен род спорове. За това имаме други хора, но не съм от тях. Аз съм от онези американци, които се занимават с реални неща и печелят пари. Ако тази игра ви харесва, добре, но без мен. Предполагам, че търпението е добро нещо, но не и когато пречи на целта, затова мисля, че вашият министър пропуска нещо.

— Какво е то, господин Грант?

— Ние ще постигнем желаното от тази среща — заяви Грант на китаеца и веднага разбра, че се е отнесъл изключително нетактично. Той допи кафето си, извини се и без да има особена нужда, се отправи към тоалетната, където си изми ръцете, преди да излезе отново навън. Намери Рътлидж да стои сам и да разглежда някакви пролетни цветя.

— Клиф, мисля че сбърках нещо — призна тихо Грант.

— Какво? — попита помощник-държавният секретар и изслуша изповедта му. — Не се притеснявай. Не си им казал нещо, което аз вече не съм им изтъкнал. Просто не разбираш дипломатическия език.

— Но те ще си помислят, че проявяваме нетърпение, а това ни прави уязвими.

— Не и когато вътре говоря аз — отвърна Рътлидж и леко се усмихна. — Тук съм нещо като Джими Конърс на откритото първенство по тенис в САЩ, Марк. Такава ми е ролята.

— И другата страна си мисли същото.

— Вярно, но ние имаме предимство. Те имат повече нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Мислех си, че подобна позиция към тях не ти допада — отбеляза Грант, озадачен от поведението на Рътлидж.

— Не е нужно непременно да ми харесва. Просто трябва да го направя, а да се наложиш е винаги приятно.

Той не добави, че никога преди не беше се срещал с министър Шен и нямаше лични контакти с него, които да му пречат. При дипломатите често пъти се получава така, че личните им приятелства понякога да надделяват над интересите на техните страни. Обикновено те се оправдават с това, че следващия път копелето ще им бъде задължено, което пък ще бъде в интерес на собствената им страна. В дипломацията личностният елемент е много важен и политическите наблюдатели често го пропускат, гледайки на тези майстори на словото като на някакви роботи.

Грант намираше поведението на Рътлидж за странно, но щеше да играе по неговата свирка, защото се налагаше и защото онзи поне външно показваше, че му е ясно какво прави. Дали е точно така… — зачуди се Грант. Откъде бих могъл да разбера? Дойде време да влязат отново вътре.

Пепелниците бяха почистени, а прислужниците бяха напълнили отново бутилките с вода. Сигурно всички бяха политически благонадеждни и изпълняваха някакви задачи. Най-вероятно бяха от разузнаването. Бяха изпратени тук, защото правителството им не искаше да поема каквито и да било рискове, или поне се опитваше да не го прави. Така се пилееше напразно времето на професионалисти, но комунизмът не отдаваше особено значение на използването на хората по най-ефикасния начин.