Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да — каза Райън. Той даде знак на една сервитьорка да донесе вода с лед. Тази вечер беше пил доста и Кети пак започна да го мъмри. „Лошо е да имаш жена доктор“, помисли си Джак. — Да, Скот, но към кого да се обърна за съвет, когато не знам какво правя.

— Е, и аз не знам — отвърна Орелът. — Може би трябва да гледаш малко по-леко на нещата. Опитай да направиш сеанс и да извикаш духовете на Том Джеферсън и Джордж Вашингтон. — Той се засмя и довърши коняка си. — Джак, бъди спокоен за себе си и си върши проклетата работа. Справяш се добре. Повярвай ми.

— Мразя тази работа — каза Фехтовачът и приятелски се усмихна на държавния си секретар.

— Знам, може би точно затова се справяш толкова добре. Да ни пази Господ от някой, който има претенции да служи много на обществото. Я виж мен. Да не мислиш, че съм искал да ставам държавен секретар? Много по-добре ми беше, когато обядвах в кафетерията с моите приятели и псувахме онези копелета в правителството. А сега, мамка му, те си седят там и говорят същите неща за мен. Не е честно, Джак. Аз съм трудещ се човек.

— Кажи ми какво да правя?

— Погледни нещата от друг ъгъл. Когато започнеш да си пишеш мемоарите, ще имаш едно предимство пред издателя си. Как ти се струва „Случайният президент“? — предложи Адлер работно заглавие.

— Скот, когато пийнеш, ставаш много смешен. Предпочитам да се занимавам с голф.

— Кой каза магическата дума? — попита вицепрезидентът Джексън, включвайки в разговора.

— Този непрекъснато ме побеждава — оплака се Райън на държавния секретар. — Понякога ми идва да се самоубия. Сега пък какво ти пречи?

— Малко играя, Джак. Вече не повече от 6–7 пъти месечно.

— Тогава стани професионалист и иди в професионалната лига.

— Както и да е. Това е баща ми. Самолетът му закъсня и той пропусна официалната част — обясни Роби.

— Преподобни Джексън, най-после се срещнахме. — Джак пое ръката на възрастния черен пастор. Когато беше официалната церемония по встъпването в длъжност, той беше в болница с камъни в бъбреците, което сигурно е било по-малко приятно от самата церемония.

— Роби ми е разправял много хубави неща за вас.

— Синът ви е летец-изтребител и много преувеличава.

Пасторът се засмя.

— А, знам, г-н президент, знам.

— Как ви се стори храната? — попита Райън.

Хошая Джексън беше прехвърлил доста седемдесетте, нисък като сина си и понапълнял с годините, но от него се излъчваше достолепие, характерно за негрите в свещенически дрехи.

— Прекалено питателна за стар човек като мен, г-н президент, но въпреки това я изядох.

— Не се безпокой, Джак. Татко не пие — каза Котаракът. На ревера на смокинга му имаше миниатюрни златни криле — знакът на пилотите от военноморските сили. Роби никога нямаше да престане да се чувства летец-изтребител.

— Ти също не трябва да пиеш, момче! Във флота си възприел много лоши навици, включително и това, че обичаш много да се хвалиш.

Джак побърза да защити приятеля си.

— Сър, един летец-изтребител, който не се хвали, не трябва да му разрешават да лети. Дизи Дийн го е казал най-добре. Не е хвалба, ако можеш да го направиш. А Роби може, поне така казва.

— Започнаха ли разговорите в Пекин? — попита Роби, поглеждайки часовника си.

— След около половин час — отвърна Адлер. — Ще бъде интересно — добави той, намеквайки за материала на Зорге.

— Надявам се — съгласи се вицепрезидентът Джексън, схващайки намека. — Знаеш ли, не ги обичам тези хора.

— Роби, не ти позволявам да говориш така — скастри го баща му. — Имам приятел в Пекин.

— Така ли? — Това не беше известно на сина му.

Отговорът беше достоен за един папа.

— Да, преподобният Ю Фаан. Той е добър баптистки проповедник, завършил е Свободния университет „Робъртс“. Моят приятел Джери Патерсън е учил с него.

— Предполагам, че това е трудно място за един пастор — каза Райън.

Тази забележка подейства на пастора като настъпване по мазола.

— Г-н президент, аз му завиждам. Да проповядваш Светото евангелие където и да е, е привилегия. Но да го правиш в земята на езичниците е рядка благодат.

— Кафе? — попита един минаващ сервитьор.

Хошая взе една чаша и си сложи захар и сметана.

— Така е добре — каза той.

— Това е едно от хубавите неща тук, татко — препоръча го Джексън на баща си и го погледна с обич. — По-добро е дори от кафето във флота, въпреки че там го сервират стюарди. Марка „Джамайка блу маунтин“. Половин килограм струва 40 долара.