Том Клэнси - Мечката и драконът

Грант моментално разбра, че материалът е поверителен. Подобни неща не се виждаха често в Министерството на финансите, но все пак се появяваха от време на време. Като един от близките сътрудници на министър Уинстън той беше подложен на проверка за благонадеждност, която му даде право на специален достъп до свръхсекретни документи. Значи от Вашингтон бяха изпратили сведения от разузнаването за преговорите. Не можеше да види за какво точно се отнасяха и не знаеше дали ще разбере. Запита се дали да не настоява да му ги покажат, но това трябваше да реши Рътлидж, а той не искаше да даде възможност на това леке от Държавния департамент да му покаже кой командва парада. Отдавна се беше научил да бъде търпелив и сега му се отдаваше още една възможност да го докаже. Продължи да се храни. След малко реши да си сипе допълнително от бюфета. В Пекин обядът едва ли щеше да е много привлекателен, дори и в китайското Министерство на външните работи, където сигурно ще искат да им покажат най-екзотичните Национални блюда. Пържен пенис от панда и захаросани бамбукови корени не му бяха съвсем по вкуса. Поне чаят сигурно щеше да бъде приемлив, но и най-добрият чай не можеше да замени кафето.

— Марк? — каза Рътлидж и повика с ръка човека от Министерството на финансите.

Грант се приближи, след като напълни отново чинията си с яйца и бекон.

— Да, Клиф?

Посланик Хитч стори място на Грант да седне при тях и сервитьорът му донесе нови прибори. Когато пожелаеше, държавата можеше да накара човек да се чувства удобно. Той помоли за още пържени картофи и препечен хляб, а новото кафе му беше донесено без подканване.

— Марк, това нещо току-що пристигна от Вашингтон. Материалът е поверителен…

— Да, знам. Все едно че не съм го виждал и не ми е разрешено дори да си спомням за него. Сега мога ли да го погледна?

Рътлидж кимна и му подаде документите.

— Какво ти говорят тези цифри от валутната борса?

Грант отхапа парче бекон, но моментално престана да дъвче.

— По дяволите, толкова ли са зле? За какво ли са похарчили тези пари?

— Какво искаш да кажеш?

— Клиф, едно време д-р Самюъл Джонсън казваше: „Харчи по-малко, отколкото имаш.“ Е, китайците явно не са се вслушали в съвета му. — Грант прелисти набързо страниците. — Тук не се казва за какво са ги похарчили.

— Доколкото ми е известно, главно за военна техника — отговори посланик Хитч. — Или за неща, които могат да имат военно приложение, особено електроника. Това е както готова продукция, така и машини, с които може да се произвежда електронна техника. Предполагам, че тези неща струват скъпо.

— Сигурно — съгласи се Грант. Той зачете материала пак от самото начало. Видя, че е изпратен с кодиращата система „Тапданс“. Значи беше суперсекретен. „Тапданс“ се използваше само за най-секретни материали поради някои технически проблеми в предаването, а това означаваше, че този съдържа строго поверителни сведения на разузнаването, каза си Телескопът. После разбра причината. Някой сигурно е монтирал електронна апаратура в кабинетите на много висши китайски служители, за да се добере до това… „Господи!“

— Какво означава това, Марк?

— Означава, че са харчили по-бързо пари, отколкото са получавали, и са ги инвестирали главно за нетърговски цели. По дяволите, това значи, че са действали като идиотите, които имаме и в нашето правителство. Мислят си, че парите са нещо, което се появява с едно щракване на пръстите и можеш да ги харчиш толкова бързо, колкото пожелаеш… Щом ти потрябват още, пак щракваш с пръсти. Тези хора не живеят в реалния свят, Клиф. Нямат представа как се печелят пари и за какво служат. — Той замълча. Беше се поувлякъл. Някой от „Уолстрийт“ би го разбрал, но вероятно не и Рътлидж. — Нека да го кажа по-просто. Те знаят, че парите идват от положителното салдо, което имат в търговията със Съединените щати, и според тях този дисбаланс е нещо напълно нормално, нещо, което могат лесно да ни диктуват, защото кои сме ние в края на краищата. Мислят си, че останалият свят им е длъжник, а щом като вярват в това, преговорите с тях ще бъдат трудни.

— Защо? — попита Рътлидж.

Грант видя, че посланик Хитч вече беше кимнал с глава. Вероятно познаваше по-добре китайските диваци.

— Хора, които мислят по такъв начин, не разбират, че воденето на преговори означава да вземаш, но и да даваш. Който и да решава нещата тук, си мисли, че може да взема всичко, каквото пожелае, защото останалите са му длъжници. Вероятно в Мюнхен Хитлер също е разсъждавал по този начин. Дайте ми, за да съм доволен. Нямаме намерение да отстъпваме пред тези копелета, нали?