Том Клэнси - Мечката и драконът

Сегашните членове на Политбюро бяха оцелели по два начина. Първо, те бяха подсигурени от бащите си и техните постове. И, второ, бяха много грижливо предупредени какво могат да говорят и какво не. Така че през цялото време бяха изключително предпазливи, заявявайки на висок глас, че идеите на председателя Мао са това, от което действително се нуждае Китай, докато идеите на другите, въпреки че може би са интересни в по-тесен интелектуален смисъл, засега са опасни, защото отвличат вниманието на работниците и селяните от Истинския път на Мао. И така, когато брадвата се стовари, причината за това беше пак Малката червена книжка. Те бяха сред първите, които я носеха и показваха на другите, спасявайки се по този начин. Разбира се, някои от тях все пак бяха принесени в жертва, но по-умните оцеляха и сега седяха в Политбюро. Това беше брутален Дарвинов процес, през който те бяха преминали благодарение на това, че бяха малко по-умни от другите. Сега, когато бяха на върха на извоюваната от тях власт благодарение на ума и предпазливостта си, беше време да се порадват на спечеленото.

Новото поколение ръководители приемаха комунизма също така ревностно, както другите хора вярваха в Бога, защото не бяха научени на нищо друго и не бяха подлагали на изпитание интелектуалните си способности в търсене на нова вяра или дори в откриване на отговори на въпросите, на които марксизмът не можа да отговори. Разчиташе се повече на примирението, отколкото на ентусиазма. Хора с ограничен интелектуален кръгозор, те никога не дръзваха да погледнат извън него, защото се страхуваха от това, което можеха да видят. През последните двадесет години бяха принудени да позволят на капитализма да се развие в тяхната страна, защото тя се нуждаеше от пари, за да стане нещо по-могъщо от Корейската народнодемократична република с нейния провалил се експеримент. Около 1960 година Китай също преживя убийствен глад и си взе известна поука. Китайците го използваха и като отправна точка за своята „културна революция“, трупайки политически дивиденти от своето самоналожено нещастие.

Те искаха страната им да стане велика. Всъщност вече я считаха за такава, но признаваха, че останалите държави не гледат на нея така, затова се налагаше да търсят начини да коригират тази глупава преценка на останалия свят за тях. Обаче за такова нещо бяха нужни пари, те от своя страна означаваха индустрия, която се нуждаеше от капиталисти. Бяха стигнали до това заключение преди глупавите Съвети, които се простираха на север и на запад. Съветският съюз се сгромоляса, но КНР оцеля.

Или поне те така си мислеха. Поглеждаха навън, когато си даваха труда да го направят — към външния свят, който имаха претенции, че разбират и когото смятаха, че превъзхождат само заради цвета на кожата и езика си. Идеологията оставаше на втори план в тяхната самооценка — истинската любов идва отвътре. Те очакваха хората да се отнасят към тях с респект и предишните им дипломатически отношения със заобикалящия ги свят не бяха променили много този възглед.

Но точно заради това страдаха от собствените си илюзии. През 1971 година Хенри Кисинджър пристигна в Китай по настояване на президента Ричард Никсън не толкова защото се беше убедил в необходимостта от установяване на нормални отношения с най-многолюдната страна в света, а защото искаше да използва КНР като тояга, с която да принуди Съветския съюз да преклони глава. Всъщност Никсън сложи началото на един дълъг процес, който далеч надхвърляше възможностите дори на Запада и западните политици не се надяваха китайците да схванат това. При подобни идеи хората само показваха различните си етнически предразсъдъци. Егоцентризмът на ръководителя на един тоталитарен режим е толкова голям, че той не мисли по-далеч от времето, което му остава да живее, а, общо взето, човешкият живот навсякъде по света има горе-долу еднаква продължителност. По тази проста причина всички съсредоточават вниманието си върху програми, които могат да бъдат завършени в обозримото бъдеще или малко отвъд него. Всички бяха събаряли статуи на предишни лидери и не си правеха илюзии, че техните няма да бъдат сполетени от същата съдба. Едва когато се изправеха пред лицето на смъртта, се замисляха какво са направили. Мао направо беше признал пред Хенри Кисинджър, че единственото нещо, което беше успял да постигне, е да промени живота на селяните в радиус от няколко километра около Пекин.

Но хората в тази зала все още бяха доста далеч от предсмъртния си час, за да мислят по този начин. Те бяха господари на тази земя и определяха правилата, с които другите трябваше да се съобразяват. Думите им имаха силата на закон, прищевките им се изпълняваха с готовност. Хората гледаха на тях така, както навремето са се отнасяли към императорите и принцовете. Те имаха всичко, което би могъл да пожелае човек. Най-вече разполагаха с власт. Тази обширна и древна земя се управляваше съобразно техните желания. Тяхната комунистическа идеология беше само магията, която определяше формата на техните желания, т.е. правилата на играта, която беше решено да се играе още преди години. Главното беше властта. С едно драсване на писалката те можеха да дарят живот и да го отнемат. По-скоро диктувайки на личната си секретарка, предаваха решението си на онези, които трябваше да натиснат спусъка.