Том Клэнси - Мечката и драконът

— Защо ме караш да правя това?

— Има ли значение, бау бей?

Тя се поколеба, замисли се и тези една-две секунди накараха американския шпионин да изтръпне.

— Не, мисля, че няма.

— Трябва да ти купя някои нови неща — прошепна Номури и я прегърна.

— Какви? — попита тя.

Беше харесала много предишните си подаръци.

— Ще бъде изненада, и то хубава — обеща той.

Черните й очи светнаха в очакване. Номури й помогна да си облече ужасното сако. Обличането не му беше толкова приятно, колкото когато я събличаше, но това можеше да се очаква. Миг по-късно тя го целуна за последен път пред вратата и той я видя как си тръгва. След това се върна при компютъра си и съобщи на patsbakery@brownienet.com, че е уредил втора рецепта, която се надява да й хареса.

— Господин министър, за мен е удоволствие — каза Рътлидж с най-приятелския дипломатически глас и се ръкува. Той беше доволен, че КНР беше възприела този западен обичай. Никога не можа да научи как точно се прави протоколен поклон.

На церемонията по започването на преговорите присъстваше и посланикът на Съединените щати Карл Хитч. Той беше дипломат от кариерата, който предпочиташе да работи повече в чужбина, отколкото в Министерството на външните работи. Ежедневието на един дипломат не беше кой знае колко вълнуващо, но за място като това се искаше здрава ръка. Хитч притежаваше това качество и останалите членове на дипломатическия корпус го харесваха, а от това нямаше вреда.

Обаче за Марк Грант всичко беше съвсем ново. Помещението за преговори беше внушително, приличаше на съвещателна зала на управителния съвет на голяма корпорация, в която неговите членове щяха да се чувстват така добре, както благородниците в средновековна Италия. Таванът беше висок, а стените покрити с плат — в случая с китайска коприна, разбира се, червена, така че човек имаше чувството, че се е вмъкнал в сърцето на някой кит, което беше пълно с полилеи, кристални вази и лъскава мед. Пред всеки имаше по чашка тао май, което беше все едно да пиеш газ за запалки. Бяха го предупредили.

— За първи път ли идвате в Пекин? — попита го някакъв служител с по-нисък ранг.

Грант сведе очи към малкото човече.

— Да.

— Тогава все още е рано да ви питам за първите ви впечатления.

— Така е, обаче тази зала е изумителна… Е, коприната е нещо полезно и отдавна известно на хората — продължи той, като се питаше дали се държи като дипломат, или просто е непохватен.

— Вярно е — съгласи се служителят, кимна и оголи зъбите си в усмивка, но това не подсказа нищо на американеца, освен че домакинът му не си пилее парите за четки за зъби.

— Много съм слушал за императорската колекция от предмети на изкуството.

— Ще я видите — обеща му китаецът. — Включена е в официалната програма.

— Чудесно. Освен задълженията ми бих искал да поиграя и ролята на турист.

— Надявам се да останете доволен от домакинството ни — каза малкото човече.

Грант се питаше дали това усмихващо се и покланящо се джудже не се кани да му погоди някой номер, но за него дипломацията беше напълно непозната област. Това не бяха инвеститорите от банковия свят, които по принцип можеха да бъдат любезни колкото една акула. Ще те нахранят и напоят, преди да се опитат да ти отхапят онази работа. Те обаче никога не криеха, че са си акули. С тези хора той не беше много сигурен. Грант не беше свикал с толкова много любезност и внимание, но припомняйки си предварително получените инструкции, се питаше дали гостоприемството е само прелюдия към необикновено враждебна атмосфера, когато истинските преговори започнеха. Ако между тези две неща трябваше да има някакъв баланс, то втората част сигурно щеше да е крайно неприятна.

— Значи вие не сте от Държавния департамент? — попита китаецът.

— Не. Работя в Министерството на финансите. Пряко подчинен съм на министър Уинстън.

— Значи се занимавате с търговия?

„Малкото копеленце очевидно е информирано…“ Това трябваше да се очаква. На такова правителствено равнище никой не разчиташе на случайността. Всеки от тях сигурно беше много добре информиран и беше чел сведенията на разузнаването на американците. Онези от Държавния департамент, които бяха включени в делегацията, бяха сторили същото. Но не и Грант, защото той не беше пряк участник и му беше казано само онова, което трябваше да знае. Това му даваше известно предимство пред китаеца, определен да се грижи за него. Не беше служител на Държавния департамент и затова на него не би трябвало да се гледа като на важна фигура, но същевременно беше личен представител на много влиятелен член на американското правителство, един от най-близките му помощници, а това повдигаше много акциите му. Можеше дори да е главният съветник на Рътлидж. Това според китайците можеше да означава, че точно този Грант беше човекът, който действително щеше да води преговорите, а не официално натовареният с тази задача дипломат. Те сами често прибягваха до подобна практика. На Грант му хрумна, че той може да ги поразиграва малко, но как да го направи?