Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Уда бен Сали е починал очевидно от инфаркт. Проследяващият го агент от контраразузнаването не е забелязал нищо необичайно. Просто човекът е паднал на улицата. Тряс! И Уда вече няма да финансира лошите момчета.

— Как възприемаш това? — попита Уилс.

— Ами, с мен всичко е наред, Тони. Той е играл с лошите, бил е на тяхна страна. Край на историята — каза студено Райън. „По-скоро ме интересува как са го направили“ , помисли си той. — Някой от нашите помогнал ли му е?

— Не и от нашия отдел. Ние само предаваме информация на другите. Не правим предположения какво правят с нея по-нататък.

— Разбрано, сър. — След такова бурно начало останалата част от деня обещаваше да е твърде скучна.

Мохамед получи новината в компютъра си. По-скоро му беше казано с кодирано съобщение да се обади на един човек за връзка на име Айман Гаилани, чийто номер помнеше наизуст. За целта той излезе навън да се поразходи. Човек трябваше да внимава с използването на хотелските телефони. След като се оказа на улицата, той отиде в един парк и седна на пейка с бележник и писалка в ръка.

— Айман, обажда се Мохамед. Какво ново? — каза той по мобилния телефон.

— Уда е мъртъв — отвърна човекът за връзка малко задъхан.

— Какво е станало? — попита Мохамед.

— Не сме сигурни. Паднал близо до офиса си и бил откаран в най-близката болница. Там е умрял.

— Не е бил арестуван или убит от евреите, така ли?

— Не, нямаме такива сведения.

— Значи е починал от естествена смърт.

— На този етап така изглежда.

„Питам се дали е превел парите, преди да напусне този живот?“ — помисли си Мохамед.

— Разбирам… — Естествено, не му беше ясно, но трябваше да запълни мълчанието с някакви думи. — Значи няма причини да подозираме някаква мръсна игра, така ли?

— Засега, не. Обаче когато някой от хората ни умре, човек винаги…

— Да, знам, Айман. Човек винаги подозира нещо. Баща му знае ли?

— Аз разбрах от него какво е станало.

„Баща му сигурно ще е доволен, че се е отървал от прахосника“ , помисли си Мохамед. — От кого можем да разберем каква е причината за смъртта?

— Ахмед Мохамед Хамед Али живее в Лондон. Може би чрез някой адвокат…

— Добра идея. Погрижи се за това. — Мълчание. — Някой казал ли е на Емира?

— Мисля, че не.

— Ти го направи. — Въпросът не беше важен, но въпреки това той трябваше да знае всичко.

— Добре — обеща Айман.

— Чудесно. Това е всичко. — Мохамед натисна бутона за прекъсване на разговора.

Върна се във Виена. Градът му харесваше. Веднъж тук бяха изиграли евреите, но виенчаните не съжаляваха кой знае колко за това, а и мястото беше добро за човек с пари. Имаше хубави ресторанти. Персоналът знаеше цената на доброто обслужване. Столицата на една бивша империя имаше богата културна история за изучаване, когато имаше настроение да се прави на турист, а това се случваше по-често, отколкото някой предполагаше. Мохамед беше установил, че мисли по-добре, когато наблюдава нещо, което не е важно за работата му. Днес може би щеше да отиде в някой музей на изкуствата. Засега ще остави Айман да свърши черната работа. Някой лондонски адвокат щеше да се опита да събере информация за смъртта на Уда, а тъй като беше добър наемник, той ще ги уведоми за всичко необичайно. Обаче понякога хората просто умираха. Това бяха работи на Аллаха, които нито бяха лесни за разбиране, нито можеха да бъдат предвидени.

Все пак денят може би нямаше да е толкова скучен. Следобед АНС засече някои нови телефонни разговори. Джак пресметна, че сега от другата страна на океана е вечер. Електронната апаратура на италианските карабинери — тяхната федерална полиция с нейните натруфени униформи — беше засякла няколко разговора, чието съдържание беше препратено на американското посолство в Рим. Оттам информацията беше препратена директно от сателита във Форт Белвоар — главния свързочен пункт по източното крайбрежие. Някой си Мохамед се беше обадил по мобилен телефон на човек на име Айман. Това се разбра от записания разговор, в който се говореше за смъртта на Уда бен Сали, а това предизвика моментална реакция в различни компютри, които прехвърлиха съдържанието на разговора на вниманието на аналитиците от електронното разузнаване.

— Казал ли е някой на Емира? Кой, по дяволите, е Емирът? — попита Джак.

— Това е благородническа титла, като херцог или нещо подобно — отвърна Уилс. — В какъв контекст е употребена?

— Ето, виж. — Джак му подаде един лист от принтера.