Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Изглежда интересно. — Уилс пусна търсачка в компютъра си на думата „емир“ и намери само едно сведение за нея. — Тук се посочва, че това име или титла се е появило преди около година в един подслушван разговор в неясен контекст и оттогава не е било засичано нищо важно. От Агенцията са на мнение, че вероятно е прякор на член от среден ранг в тяхната организация.

— В този контекст не ми изглежда да е от по-висш ранг — изрази на глас мисълта си Джак.

— Възможно е — съгласи се Тони. — Има много неща за тези хора, които още не знаем. В Ленгли вероятно ще го препратят за съгласуване с някое по-висше началство. Аз бих постъпил така — заключи той.

— Имаме ли някой, който знае арабски?

— Има двама души, които говорят арабски, от школата в Монтърей, но те не са експерти по арабската култура.

— Мисля, че си струва някой да го погледне.

— Ами тогава запиши съдържанието на разговора и ще видим какво мислят. — В Ленгли имаше доста хора, които можеха да четат чужди мисли, и някои от тях бяха твърде добри.

— Мохамед е най-старши по ранг от хората, които са ни известни в тази група, а ето че той говори за някого, който стои над него. Това трябва да се провери — каза напълно убеден Райън.

Уилс знаеше, че неговият колега е прав. Същевременно той току-що беше засегнал най-големия проблем в разузнаването — твърде много сведения, а малко анализаторска работа. Най-добре беше да се отправи фалшиво запитване до ЦРУ от АНС и до АНС от ЦРУ, в което да се поиска мнение по този конкретен въпрос. Обаче трябваше да внимават с тази работа. На ден постъпваха по милион искания за мнение и поради огромния им обем те никога не биваха изпълнени. Все пак комуникационната връзка беше гарантирана срещу пробив. Обаче подобно искане до аналитик можеше лесно да доведе до телефонно обаждане, което изисква както телефонен номер, така и име на човека, който ще вдигне слушалката. Можеше да доведе до изтичане на информация, а Колежът не можеше да си позволи подобно нещо. По тази причина заявките за такива запитвания се изпращаха на най-горния етаж. Това се случваше не повече от два пъти в годината. Колежът беше един паразит в тялото на разузнаването. Такива същества нямат уста, с която да говорят. Те само смучат кръв.

— Изложи идеята си писмено до Рик Бел, а той ще я обсъди със сенатора — посъветва го Уилс.

— Чудесно — каза недоволен Джак. Още не се беше научил да проявява търпение. Не знаеше много неща и за бюрокрацията. Смешното в цялата работа беше, че ако беше някой аналитик от среден ранг в Ленгли, би могъл да вземе телефона, да набере номера и да говори с този, с когото трябва, за експертното му мнение. Но тук не беше Ленгли. Всъщност в ЦРУ бяха доста добри в събирането и обработването на сведения. Объркването често идваше от това какво да се прави с тях. Джак написа молбата си и посочи доводите за нея, като се питаше какъв ли ще бъде резултатът.

Емирът прие новината спокойно. Уда беше полезна дребна риба, но без особено значение. Той имаше много източници за финансиране на своите операции. Беше доста по-висок, отколкото обикновено са сънародниците му, и не особено красив, със семитски нос и матова кожа. Семейството му беше изтъкнато и много богато, въпреки че братята му — те бяха девет — контролираха повечето от семейните пари. Домът му в Рияд беше голям и удобен, но не беше дворец. Беше оставил дворците за кралската фамилия, чиито многобройни принцове и принцеси се държаха така, сякаш всеки от тях бе крал на тази земя и защитник на Светите места. Кралската фамилия, чиито членове познаваше добре, беше обект на мълчаливото му презрение, обаче емоциите му бяха дълбоко погребани в душата.

Като млад беше по-невъздържан. Беше проявил интерес към исляма още в ранното си юношество, вдъхновен от един много консервативен имам, чиито проповеди го бяха вкарали в беда, но бяха вдъхновили доста последователи и духовни чеда. Емирът беше просто най-умен от всички. Той беше изразил убежденията си и в резултат от това беше изпратен в Англия да се учи, а истинската причина беше да бъде изведен от страната. Обаче в Англия освен че получи светско образование, беше изложен на нещо съвсем чуждо за него — свободата на словото и на волеизявлението. В Лондон това най-вече можеше да се види в Хайд Парк. Там имаше стогодишна традиция човек да казва това, което мисли. Тя играеше ролята на предпазен бушон за англичаните, като изпращаше в празното пространство размирните мисли, без обаче те да могат да се задържат по-дълго някъде. Ако беше отишъл в Америка, там щеше да се сблъска с радикалния печат. Но онова, което го беше поразило така, сякаш беше видял космически кораб от Марс, беше, че хората можеха да ругаят властта както им е угодно. Той беше израснал в една от последните абсолютни монархии в света, където дори почвата под краката на нейните граждани принадлежеше на краля. Законът беше това, което кажеше монархът, който се отъждествяваше ако не по име, то по същество с Корана и Шериата — ислямските закони, датиращи от времето на пророка Мохамед. Тези закони бяха справедливи, но много строги. Проблемът беше, че не всички бяха съгласни с онова, което казваше Коранът, а също и как да се прилага шериатът във физическия свят. Ислямът нямаше папа, беше без истинска философска йерархия като другите религии и затова не се прилагаше еднакво навсякъде. Шиитите и сунитите често се хващаха за гушите по този въпрос и дори в рамките на сунитския ислям уахабитите — основната секта на кралството — се придържаха към една прекалено строга система на вероизповедание. Обаче на Емира тази очевидна слабост на исляма му вършеше най-добра работа. Човек просто трябваше да накара няколко отделни мюсюлмани да приемат неговата система на вероизповедание, което беше забележително лесно, защото не беше нужно да търси тези хора. Те сами показваха кои са. Повечето от тях бяха получили образованието си в Европа или в Америка, където техният чуждестранен произход ги беше принудил да се държат заедно, за да могат да запазят своята идентичност. Тяхната обособеност като отделна група ставаше причина много от тях да станат изразители на по-революционни идеи. Такива хора бяха особено полезни, тъй като наред с образованието, което получаваха, те придобиваха познания за културата на врага, което бе от изключително значение за определяне на неговите слаби места. Религиозните превъплъщения на тези хора до голяма степен бяха предварително предопределени. Оставаше само да им бъдат посочени обектите на тяхната ненавист — т.е. хората, които можеха да станат обект на тяхното младежко недоволство. След това трябваше да се реши само как да бъдат ликвидирани техните врагове — един по един или с един замах, нещо, което бе показателно за тяхното не особено добро разбиране на реалностите.