Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Иска ли ти се да я купиш от държавната разпродажба? — попита Брайън.

— Не мога да я карам у дома. Кормилото й е на обратната страна — отбеляза Доминик. Обаче брат му беше прав. Беше глупаво такава кола да отиде на вятъра. Площад „Бъркли“ е хубаво място, но твърде малко за каквото и да било, освен да оставиш децата си да се търкалят по тревата в парка и да излязат малко на слънце и чист въздух. Вероятно къщата също ще бъде продадена, и то за голяма сума. Адвокатите посредници щяха да се погрижат за това. След като си вземеха полагащото им се възнаграждение, щяха да я предадат на семейните наследници. — Огладня ли?

— Мога да хапна нещо — рече Брайън. Те продължиха пътя си. Отправиха се към площад „Пикадили“ и откриха едно заведение, в което сервираха сандвичи и студени напитки. След около четиридесет минути се върнаха отново в хотела и Брайън включи компютъра.

СПОРЕД МЕСТНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА ЧИСТО — се казваше в съобщението от Колежа. ПОТВЪРДЕНИ МЕСТА ЗА ПОЛЕТ БС0943. ИЗЛИТАНЕ ОТ ХИЙТРОУ УТРЕ В 07:55. ПРИСТИГАНЕ В МЮНХЕН 10:45. БИЛЕТИ НА ГИШЕТО. Следваше страница с подробности. КРАЙ.

— Добре — рече Брайън. — Имаме нова задача.

— Вече? — Доминик беше изненадан от експедитивността на Колежа.

Брайън не беше.

— Предполагам, че не ни плащат за да бъдем туристи, брат ми.

— Трябва по-бързо да измъкнем близнаците оттам — каза Том Дейвис.

— Не е необходимо, ако са се покрили добре — рече Хендли.

— Ако някой ги е забелязал, по-добре ще е да не се мотаят там. Не можеш да разпитваш призрак — отбеляза Дейвис. — Ако полицията няма следи, по които да се насочи, ще мисли по-малко за случая. Могат да направят справка със списъците на пасажерите на излитащите самолети, но ако имената, които търсят — при положение че изобщо имат такива, — са заминали по свои частни работи, тогава ще останат без каквито и да било доказателства, за които да се заловят. Независимо дали някое лице бъде забелязано или не, по-добре е то просто да изчезне. Тогава няма да има какво да разследват и най-вероятно ще го отпишат като свидетел, на когото не може да се разчита. И без това полицията не обича много да разчита на показанията на очевидци. Те често пъти са несигурни, бързо се променят и не стават много за пред съда.

— Е и? — попита сър Пърсивал.

— Нивото на тропонина е доста завишено. От лабораторията казват, че холестеролът е двеста и тринадесет — отвърна д-р Грегъри. — Нивото е високо за неговата възраст. Няма никакви доказателства за каквито и да било наркотични вещества. Не е вземал дори аспирин. Имаме ензимно доказателство за коронарен инцидент и това е всичко за момента.

— Ще трябва да отворим гръдния му кош — рече д-р Нътър, — но ще е безполезно. Дори и със завишено съдържание на холестерол той е твърде млад за голям сърдечно-съдов проблем.

— Сър, ако трябва да направя някакво предположение, то е, че е получил аритмия или нещо подобно. В такива случаи след смъртта не остават много следи, но вероятността за фатален край е напълно реална.

— Прав си. — Грегъри очевидно беше многообещаващ млад лекар с научни възможности. Подобно на повечето млади хора като него беше изключително сериозен. — Да го отворим — рече Нътър и посегна към скалпела за разрязване на кожата. След това щяха да използват уреда за разтваряне на ребрата. Обаче той беше уверен, че нямаше да открият нищо. Бедното копеле беше починало от сърдечен проблем, вероятно предизвикан от внезапна, необяснима поява на сърдечна аритмия. Каквото и да я беше причинило, то е било смъртоносно като куршум в мозъка. — Нищо ли не излезе от тестовете в токсикологията?

— Не, сър, абсолютно нищо. — Грегъри му подаде листа с резултатите от тестовете. Беше съвършено празен. И това реши окончателно въпроса.

Приличаше на това да се слуша предаване на мач от световната купа по радиото, но без цветистите коментари на говорителя. Някой в английското контраразузнаване се стараеше ЦРУ да научи повече какво става с обекта, към когото Ленгли очевидно проявяваше интерес. Каквато и откъслечна информация да се получеше, тя веднага биваше предавана на ЦРУ, а оттам във Форт Мийд, където същевременно прослушваха радиовълните, за да открият някаква проява на интерес сред терористите по света. Новинарската служба на последните, изглежда, не беше толкова ефикасна, колкото техните врагове се надяваха, че ще бъде.

— Здравейте, детектив Уилоу — поздрави го Розали Паркър, хвърляйки му обичайната си усмивка в стил „искаш ли да ме чукаш“. Тя правеше любов, за да си изкарва прехраната, но това не означаваше, че то не й харесваше. Нахълта вътре, закачила временния пропуск на ревера си, и седна срещу бюрото му. — И така, какво мога да направя за вас в този чудесен ден?