Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Ало! — Тя имаше очарователен, напевен глас.

— Розали, обажда се детектив Уилоу. Трябва да се срещнем с вас тук, в управлението, колкото е възможно по-скоро.

— Заета съм, Бърт. Всеки момент ще дойде мой клиент. Ще ми отнеме около два часа. След това мога да дойда право при вас. Става ли?

На другия край на линията детективът пое дълбоко въздух. Всъщност не беше толкова спешно. Ако Сали беше починал от наркотици — най-вероятната причина, дошла наум на него и колегите му, той едва ли ги беше взел от Розали, която не беше нито потребител, нито доставчик. Не беше глупава за момиче, получило образованието си само в държавни училища. В досието й пишеше, че дори от време на време ходи на църква.

— Много добре — каза й той. Любопитно му беше да разбере как ще реагира на новината, но не очакваше оттам да излезе нещо важно.

— Чудесно, до скоро — каза тя и затвори телефона.

В болницата „Гайс“ тялото вече беше в моргата. Беше съблечено и поставено по гръб върху масата от неръждаема стомана, когато влезе старшият дежурен патолог. Това беше сър Пърсивал Нътър, изтъкнат доктор на медицинските науки, шеф на отделението по патология на болницата, шестдесетгодишен. Неговите помощници вече бяха изтеглили сто грама кръв за лабораторни изследвания. Количеството беше твърде голямо, но щяха да направят всички лабораторни тестове.

— Много добре, тялото е на мъж на приблизителна възраст двадесет и пет години… Вижте документите му за самоличност, за да установите точните дати, Мария — каза той по микрофона, който висеше от тавана и беше свързан с магнетофон. — Колко тежи? — Въпросът беше зададен на един млад асистент.

— Седемдесет и три килограма и шестстотин грама. Висок е сто осемдесет и един сантиметра — отвърна новоизлюпеният лекар.

— При визуалния преглед не са забелязани видими белези, които да подсказват сърдечно-съдов или неврологичен инцидент. Защо е това бързане, Ричард? Тялото е още топло. Няма татуировки и други подобни неща. Устните са малко посинели. — Разбира се, неофициалните му коментари щяха да бъдат изтрити от записа, но това, че тялото беше още топло, беше твърде странно.

— По молба на полицията, сър. Изглежда, че е починал на улицата, докато е бил следен от един полицай. — Това не отговаряше съвсем на истината, но беше твърде близко до нея.

— Забеляза ли някакви следи от убождания с игла? — попита сър Пърси.

— Не, сър, никакви.

— И така, какво мислиш, момче?

Ричард Грегъри, току-що дипломираният доктор по медицина, който даваше първото си дежурство в отделението по патология, сви рамене в зелените си хирургически одежди.

— От това, което казва полицията, и от начина, по който се е строполил на земята, прилича на масивен сърдечен инфаркт или на някакъв вид спазъм, освен ако причината не е свръхдоза наркотици. Изглежда твърде здрав за такова нещо, а и няма следи от убождания с игли, които да навеждат на подобни предположения.

— Твърде млад е за смъртоносен инфаркт — отбеляза шефът. Той разглеждаше тялото като парче месо на пазара или като мъртва сърна в Шотландия, а не като остатъчната черупка на човешко същество, което е било живо само преди по-малко от три часа. Бедният копелдак беше извадил много лош късмет. Имаше вид на арабин. Гладката, ненабръчкана кожа на ръцете не подсказваше да е човек на физическия труд, въпреки че изглеждаше доста добре сложен. Той повдигна клепачите. Очите бяха наситено кафяви и отдалеч можеха да изглеждат черни. Здрави зъби, по тях нямаше много следи от намесата на стоматолог. Общо взето, имаше вид на млад човек, който се е грижил добре за себе си. Това беше странно. Може би вроден сърдечен дефект? Трябваше да отворят гръдния кош, за да проверят това. Нътър нямаше нищо против да го направи, то беше част от работата му и той отдавна се беше научил да забравя бързо колко тъжно занимание е това. Обаче при такова младо тяло за него това си беше чисто губене на време, въпреки че причината за смъртта беше твърде загадъчна и изостряше интереса му на учен, дори може би си заслужаваше една статия в списание „Ланцент“ — нещо, което беше правил много пъти през последните тридесет и шест години. През това време извършените от него аутопсии на мъртъвци бяха спасили стотици и дори хиляди живи хора, което беше и причината да избере патологията. Освен това не се налагаше да разговаря много с пациентите си.

Засега щяха да изчакат да дойдат резултатите от лабораторните изследвания на кръвта. Това щеше поне да му даде известни насоки за изследването, което трябваше да извърши.