Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Ето го Сали…

… а ето я и „опашката“ му. Беше облечен в скъп, делови костюм. Доминик видя, че и той излезе от бара. Беше наистина неопитен. Прекалено втренчено гледаше човека, когото следеше, въпреки че се държеше на трийсетина метра зад него, явно без да се безпокои, че може да бъде забелязан от обекта си. Вероятно Сали не беше от най-предпазливите и не владееше изкуството на контрапроследяването. Без съмнение се считаше в пълна безопасност, а вероятно се мислеше и за много хитър. Всички хора имат някакви илюзии, а илюзиите на този човек бяха много по-големи от обикновените.

Братята огледаха улицата. Пред очите им се движеха стотици хора. По платното преминаваха стотици коли. Видимостта беше добра, даже прекалено добра, но Сали им се беше изпречил като по поръчка и случаят беше твърде подходящ, за да бъде пропуснат…

— План „А“ ли, Енцо? — попита бързо Брайън. Бяха намислили три плана плюс сигнал за отбой.

— Разбрано, Алдо. Да действаме. — Те се разделиха, отправяйки се в противоположни посоки с надеждата, че Сали ще се насочи към бара, където бяха пили не особено качествено кафе. И двамата носеха слънчеви очила, за да прикриват накъде гледат.

Според Алдо това беше агентът, който следеше Сали. Сигурно отдавна вече ужасно му беше писнало, след като вършеше едно и също нещо от няколко седмици. Ако правиш едни и същи неща дълго време, те започват да стават някак машинално. Непрекъснато мислиш какво ще направи онзи, когото следиш, без да се оглеждаш наоколо, както би трябвало. Но агентът работеше в Лондон, намираше се на свой терен и си мислеше, че тук всичко му е ясно и затова няма от какво да се страхува. Това беше още по-опасна илюзия. Работата му беше само да наблюдава един не особено интересен обект, към когото в „Теймс Хаус“ проявяваха необясним интерес. Навиците на следения бяха добре установени и той не се чувстваше заплашен от никого, не и на свой терен. В края на краищата това беше само едно разглезено богаташче.

В този момент обектът тръгна да пресича улицата. Изглежда, че днес имаше намерение да пазарува обувки за една от дамите си, предположи офицерът от контраразузнаването. На шпионина му мина през ум, че това бяха по-хубави подаръци от тези, които той можеше да си позволи за своята приятелка, с която вече беше сгоден.

Сали видя, че на витрината бяха изложени чифт хубави обувки от черна кожа и с позлатени катарами. Скочи по момчешки на тротоара и зави наляво към входа на магазина, като се усмихваше, представяйки си изражението на Розали, когато ги види, след като отвори кутията.

Доминик извади картата си на централен Лондон — малка, червена книжка, която отвори, докато минаваше покрай обекта. Погледна го само веднъж, оставяйки на периферното си зрение да свърши работата. Погледът му беше прикован върху „опашката“. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото бяха двамата с брат му. Може би това беше първата му задача след завършването на школата на Службата за сигурност и точно по тази причина го бяха прикрепили към по-лесен обект. Сигурно се чувстваше малко изнервен, ако се съди по втренчения поглед и свитите в юмрук ръце. Само преди година в Норфолк Доминик не беше много по-различен — твърде млад и прекалено сериозен. Агентът от ФБР се спря и рязко се извърна, за да прецени разстоянието от Брайън до Сали. Разбира се, брат му трябваше да направи абсолютно същото, а неговата работа беше да синхронизира действията си с него, тъй като ръководеше операцията. Добре. Периферното му зрение отново пое нещата в свои ръце за последните няколко крачки.

След това той втренчи поглед в „опашката“. Англичанинът забеляза това и отмести очи. Спря почти машинално и чу американският турист да му задава глупавия си въпрос:

— Извинете, бихте ли ми казали къде… — Поднесе напред картата си, за да покаже, че се е загубил.

Брайън бръкна в джоба на сакото си и извади златната писалка. Завъртя перото и когато натисна закачалката от обсидиан, то се смени с връх от иридиум. Погледна обекта. Когато беше на три крачки от него, отстъпи половин крачка вдясно, сякаш за да избегне някого, който не беше там, и се блъсна в Сали.

— Лондонската кула. Трябва да вървите право нататък — каза агентът на МИ–5 и се обърна да му покаже.

— Чудесно.

— Извинявайте — рече Брайън и пропусна човека да мине покрай него от лявата си страна, като същевременно заби писалката право в десния хълбок на обекта. Острието на кухата игла проникна може би на не повече от три милиметра. Зарядът от въглероден двуокис изстреля седемте милиграма сукцинилхолин в тъканта на най-големия мускул в тялото на Сали, а Брайън Карузо продължи да върви.