Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Разбира се, в кабинета му имаше и телевизор и той го превключи на един американски финансов канал, по който говореха за предстоящо спадане на курса на лирата спрямо долара. Въпреки че доводите за това не бяха съвсем убедителни, той реши, че е по-добре да рискува и да купи тридесет милиона долара. Баща му го беше предупреждавал за опасностите, които крият рисковете, и тъй като парите бяха негови, той го слушаше внимателно и се съобразяваше с желанията на стария пръч. През изтеклите деветнадесет месеца беше загубил три милиона лири стерлинги, но повечето от допуснатите грешки при тези сделки бяха зад гърба му. Нещата с недвижимите имоти бяха много по-добре. Той ги купуваше най-вече от по-възрастни англичани и няколко месеца по-късно ги продаваше на свои съотечественици, които обикновено плащаха в брой или в електронния им еквивалент. Общо взето, се считаше за добър играч в сферата на недвижимите имоти, чиито умения нарастваха. И, разбира се, за ненадминат любовник. Наближаваше обяд и той вече усещаше в слабините копнеж по Розали. Дали щеше да я има тази вечер? Би трябвало, след като й плащам хиляда лири, помисли си Уда. Малко преди дванадесет вдигна телефона и натисна бутона 9 за гласовото съобщение.

— Моя скъпа Розали, обажда се Уда. Ако наминеш тази вечер около седем и половина, ще имам нещо хубаво за теб. Знаеш телефонния ми номер, любима. — Остави слушалката. Щеше да чака до четири часа и ако дотогава не му се обадеше, щеше да извика Манди. Рядко се случваше и двете едновременно да не са на разположение. Предпочиташе да си мисли, че в такива случаи прекарват времето в обикаляне по магазините или вечерят с приятелки. В края на краищата кой им плащаше повече от него? А и искаше да види как ще реагира Розали, когато получеше новите обувки. Англичанките наистина си падаха по продукцията на този „Джими Чо“. На него моделите изглеждаха абсурдни и неудобни, но жените са си жени, а не мъже. Слабостта му беше да кара своята „Астън Мартин“, а жените обичаха да им излизат пришки на краката. Може ли да ги разбере човек.

Брайън бързо се отегчи само да седи и да наблюдава зданието на „Лойдс“. На всичко отгоре то дразнеше очите му. Беше повече от невзрачно, направо гротескно, като покрит със стъкло завод на Дюпон за нервнопаралитичен газ или друг зловещ химикал. Освен това сигурно беше признак на лош професионализъм да се взира в едно и също нещо дълго време. На тази улица имаше няколко магазина и отново нито един не беше от евтините. Имаше магазин за мъжко облекло и няколко лъскави за дамско, а също и един много скъп магазин за обувки. Това беше нещо, което не го интересуваше много. Той си имаше хубави официални обувки от черна кожа, които носеше сега, чифт добри маратонки, които беше купил в деня, който най-много искаше да забрави, и четири чифта бойни кубинки — два черни и два чифта от небоядисана волска кожа, каквито раздаваха в Корпуса на морската пехота за паради и други официални церемонии. В тях обаче свикналите да ядат змии морски пехотинци от отряд „Рекън“ не участваха често. Предполагаше се, че всички от морската пехота са добри войници, но за тези, които ядяха змии, не се говореше много. А и той все още не можеше да се успокои напълно след стрелбата от предишната седмица. Дори хората, които беше преследвал в Афганистан, не бяха правили опити да убиват жени и деца, поне на него не му беше известно такова нещо. Разбира се, тези бяха варвари, но дори и за тях имаше някои граници, с изключение на онази банда, която този човек финансираше. Това не беше работа за мъже, дори и да бяха с бради. И афганистанците имаха бради, но този приличаше повече на сводник. Накратко казано, не си заслужаваше да се хаби стоманата на морския пехотинец за него. Не беше човек, който да бъде убит в бой, а хлебарка, която трябва да бъде премахната. Дори и да караше кола, която струваше повече, отколкото един капитан от морската пехота можеше да изкара за десет години, и то без удръжките. Един морски офицер можеше да спести за „Шевролет Корвет“, но този боклук караше внука на колата на Джеймс Бонд, за да гони с нея курвите. Можеше да бъде наречен всичко друго, но не и мъж, помисли си капитанът от морската пехота, докато се готвеше да изпълни задачата си.

— Хайде, да вдигаме гълъбите, Алдо — рече Доминик и остави някакви дребни пари на масата, които да покрият сметката. Двамата станаха и излизайки навън, се отдалечиха от обекта. На ъгъла спряха и се обърнаха, сякаш се оглеждаха наоколо.