Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Половин час по-късно видяха „Грийн Парк“, чиято зеленина наистина беше много красива. След това таксито зави наляво, след още две пресечки надясно и стигнаха до хотела. Точно на отсрещната страна на улицата имаше магазин за коли „Астън Мартин“, които бяха толкова блестящи, колкото диамантите на витрината на „Тифани“ в Ню Йорк. Явно бяха в луксозен квартал. Въпреки че Доминик беше идвал в Лондон, не беше отсядал тук. Европейските хотели можеха да послужат на американските за пример на обслужване и гостоприемство. След още шест минути те бяха вече в стаите си, свързани с обща врата. Ваните бяха достатъчно големи, за да може в тях да плува акула, а тоалетните кърпи висяха на решетка, подгрявана с парно отопление. Минибарът беше щедър с предлагания в него избор на напитки, но не и с цените си. Близнаците застанаха под душовете. Часовникът показваше девет без петнайсет и тъй като площад „Бъркли“ беше само на петдесетина метра, те излязоха от хотела, завиха наляво и се отправиха към парка, където се чуваха да пеят славеите.

Доминик хвана брат си за лакътя и посочи наляво.

— Мисля, че сградата на МИ–5 беше в тази посока, по „Кързън Стрийт“. За посолството трябва да се изкачиш горе на хълма, да свиеш вляво и след още две пресечки вдясно, после пак вляво към площад „Гросвенър“. Грозно здание, но за теб това е представителството на правителството. Нашият приятел живее точно там от другата страна на парка, на половин пресечка от банка „Уестминстър“, онази с изрисуван кон на табелата.

— Изглежда скъп квартал — отбеляза Брайън.

— Така е — потвърди Доминик. — Тези къщи струват куп пари. Повечето са разделени на апартаменти, но нашият приятел държи цялата сграда за себе си — Дисниленд за секс и прахосничество. Хм — рече той, като видя микробуса на „Бритиш Телеком“, паркиран на двайсетина метра пред тях. — Обзалагам се, че това е екипът за наблюдение… съвсем очевидно е. — В колата не се виждаха хора, но това се дължеше на стъклата на прозорците, които задържаха светлината вътре. Беше единственото превозно средство на улицата, което не беше скъпо. В този квартал всички коли бяха най-малко „Ягуар“. Обаче царят на хълма беше черният „Астън Мартин — Победител“ от другата страна на парка.

— Това е страхотен автомобил — рече Брайън. Наистина колата изглеждаше така, като че ли дори и паркирана пред къщата, се движи със сто мили в час.

— Истинският шампион е „Макларън“ А1. Струва милион долара, но отпред има място само за един човек. Бърз е като изтребител. Колата, която гледаш, струва четвърт милион долара, брат ми.

— Толкова ли е скъпа? — зачуди се Брайън.

— Произвежда се ръчно от хора, които в свободното си време работят в Сикстинската капела. Да, това е кола. Ще ми се да можех да си я позволя. Сигурно ако сложиш двигателя й в изтребител „Спитфайър“, ще успееш да свалиш някой германски „Месершмит“.

— Сигурно харчи страхотно много бензин — отбеляза Брайън.

— Е, да… Всичко си има своята малка цена. Мамка му! Та това е нашият човек.

В този момент вратата на къщата се отвори и навън излезе един млад мъж. Беше облечен в сив костюм с жилетка. Спря се по средата на четирите каменни стъпала и погледна часовника си. Като по поръчка по хълма се спусна черно лондонско такси и той слезе по стъпалата, за да се качи в него.

„Висок е около метър и осемдесет и пет и тежи около осемдесет осемдесет и пет килограма, реши Доминик. Черна брада като герой от пиратски филм. Мръсникът би трябвало да носи сабя… но не носи.“

— По-млад е от нас — рече Брайън, докато продължаваха да вървят. После по инициатива на Доминик те прекосиха парка и се върнаха от другата страна на улицата, забавяйки ход, за да хвърлят завистлив поглед на скъпата кола, преди да отминат. Към хотела имаше кафетерия, в която си взеха лека закуска — кроасани с мармалад и кафе.

— Не ми харесва, че нашия човек го следят — рече Брайън.

— Няма как да се избегне. Изглежда, че и за англичаните не му е чиста работата. Обаче не забравяй, че той просто ще получи инфаркт. Няма да стреляме по него, дори и с пистолет със заглушител. Няма да има нито шум, нито следи.

— Добре, ще отидем до офиса му в центъра, но ако ни се стори, че мястото не е подходящо, ще се откажем и ще изчакаме, за да помислим.

— Съгласен съм — кимна Доминик. Трябваше да проявят съобразителност. Операцията щеше да ръководи той, защото задачата да открие опашката от полицията се падаше на него. Обаче не трябваше и да изчакват прекалено дълго. Решиха да огледат площад „Бъркли“, просто за да свикнат с обстановката, надявайки се да зърнат по някое време обекта. Мястото не беше много подходящо за целта с наблюдаващия екип, който беше само на трийсетина метра от тях. — Добре е, че „опашката“ не е много опитен. Ако успея да го открия кой е, когато съм готов, ти просто ще се блъснеш в него, а аз ще попитам другия за посоката или за нещо друго. Ще ти е нужна само секунда, за да го боцнеш. След това ще продължим да вървим, все едно че нищо не се е случило. Дори ако някои хора се развикат за линейка, само ще погледнем небрежно нататък и ще продължим да вървим.