Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Защо? — попита Брайън.

— Вероятно очните клепачи остават затворени. Тук говорим за тотална парализа. Човекът лежи, разкъсван от ужасна болка, няма възможност да се помръдне, а сърцето му се опитва да изпомпва кръв без кислород, докато мозъчните клетки умрат от кислороден глад. След това теоретично е възможно тялото да продължи да живее… мускулните клетки издържат най-дълго без кислород — но мозъкът вече е мъртъв. Е, не е толкова сигурно, колкото куршум в мозъка, но е безшумно и на практика не оставя никакви следи. Когато сърдечните клетки умрат, те пораждат ензими, които ние търсим да открием при вероятен сърдечен инфаркт. Така че който и патолог да прегледа тялото, ще си помисли, че това е инфаркт или неврологичен спазъм, който може да бъде предизвикан от тумор в мозъка. Това може да го накара да го разреже, за да провери дали е така. Обаче веднага след анализа на кръвта тестът за ензими ще покаже, че става въпрос за сърдечен инфаркт и това ще сложи веднъж завинаги край на всякакви съмнения. Кръвната проба няма да покаже следи от сукцинилхолин, защото той се разгражда дори след смъртта. Ще решат, че имат случай на масиран инфаркт, а такива неща стават всеки ден. Ще проверят кръвта му за холестерол и някои други рискови фактори, но нищо няма да може да промени факта, че човекът е мъртъв от нещо, което те никога няма да могат да открият.

— Господи — прошепна Доминик. — Докторе, как, по дяволите, се заловихте с тези неща?

— По-малкият ми брат беше вицепрезидент в „Кантор Фицджералд“. — Това беше единственото обяснение, което им даде.

— Значи трябва да бъдем предпазливи с тези писалки? — попита Брайън. Обяснението на доктора го беше задоволило напълно.

— Бих ви препоръчал да внимавате — посъветва ги Пастернак.

Излетяха от международното летище „Дълес“ със самолет на британските авиолинии „Боинг“–747, чийто общ външен вид беше проектиран от баща им преди двадесет и седем години. На Доминик му дойде наум, че по онова време е бил в пелени и че оттогава до днес светът многократно се беше променил.

И двамата имаха съвсем нови паспорти със собствените им имена. Всички останали документи бяха в лаптопите им, напълно кодирани, заедно с модемите и другия комуникационен софтуер, които също бяха засекретени. Иначе бяха облечени небрежно като повечето останали пасажери в първа класа. Стюардесите сновяха енергично насам-натам и раздаваха на всички предястия плюс бяло вино за двамата братя. Когато се издигнаха на нужната височина, им раздадоха храната, която беше прилична. Това беше най-хубавото, което може да се каже за яденето в самолетите. Същото се отнасяше и до избора на предлаганите филми. Брайън избра „Денят на независимостта“, а Доминик се спря на „Матрицата“. И двамата обичаха научната фантастика още от деца. В джобовете на саката им бяха техните златни писалки. Патроните за зареждането им бяха в несесерите с бръснарските принадлежности, които се намираха заедно с останалия багаж някъде долу в търбуха на самолета. До летище „Хийтроу“ имаше шест часа и двамата се надяваха да успеят малко да поспят.

— Някакви задни мисли, Енцо? — попита Брайън.

— Не — отвърна Доминик. — Само всичко да мине добре. — Той не добави, че затворническите килии в Англия са без водопроводна инсталация и независимо колко неудобно щеше да се почувства от това един офицер от морската пехота, то с положителност щеше да бъде унизително за специален агент на ФБР, положил клетва.

— Прав си. Лека нощ, братле.

— Лека нощ, умнико. — Двамата се заловиха със сложната система от ръчки, за да приведат седалките в почти хоризонтално положение. На десет хиляди метра под тях се плискаха вълните на Атлантическия океан.

Когато се върна в апартамента си, Джак-младши вече беше наясно, че братовчедите му бяха заминали в чужбина и въпреки че не му беше казано точно защо, не беше нужно кой знае какво голямо въображение, за да се сети каква ще бъде задачата им. Можеше със сигурност да предположи, че до края на седмицата Уда бен Сали вече нямаше да бъде между живите. Беше го разбрал от пристигналите сутринта съобщения от „Теймс Хаус“ и се запита как ли щяха да реагират англичаните. Със сигурност щеше да научи много подробности как е била свършена работата. Това разпали любопитството му. Беше прекарал достатъчно дълго време в Лондон и знаеше, че там използването на пистолети не е много на мода, освен ако убийството не е с благословията на правителството. В такъв случай, ако специалните части видеха сметката на някого, особено ненавиждан от „Даунинг Стрийт“ №10, полицията нямаше да се рови прекалено в случая. Може би щеше да се задоволи само с някои формални разпити, достатъчни, за да го прехвърлят към т.нар. „неразрешени“ дела. Вече нямаше да представлява интерес и щеше да започне да събира прах в архива. Не трябва да си кой знае колко прозорлив, за да се досетиш каква е работата.