Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Брайън имаше свое мнение по въпроса.

— Първо трябва да огледаме района.

— Съгласен. — Довършиха закуската си, без да разговарят повече.

Сам Гренджър беше вече в кабинета си. Беше 3:15 сутринта, когато влезе и включи компютъра си. Близнаците бяха пристигнали в Лондон към 1:00 през нощта (негово време) и нещо му подсказваше, че няма да отлагат много изпълнението на задачата. В тази първа операция щеше да бъде проверена идеята на Колежа за виртуален офис. Ако нещата се развиеха съгласно плана, той щеше да бъде уведомен за хода на акцията дори по-бързо, отколкото Рик Бел, който следеше новините в радиоотдела на разузнавателната мрежа. Сега беше настъпил моментът, който най-много мразеше — да чака на бюрото си други да изпълнят операцията, която самият той беше планирал. Кафето му помогна. Една пура би му се отразила още по-добре, но нямаше. Точно тогава вратата се отвори.

Беше Гери Хендли.

— И ти ли си дошъл? — попита Сам, едновременно изненадан и развеселен.

Хендли се усмихна.

— Е, нали е първата ни операция. У дома не можах да заспя.

— Чух те да идваш. Да ти се намира тесте карти? — попита Сам.

— Де да имах. — Хендли беше много добър с картите. — Някакви новини от близнаците?

— Все още нищо. Пристигнаха навреме и сега вероятно са в хотела. Предполагам, че са се настанили, освежили са се и са излезли да поразузнаят. Хотелът е само на една пресечка от къщата на Уда. Може вече и да са го боцнали в задника. Моментът е подходящ. Сега би трябвало да тръгне на работа, ако момчетата са запознати с разписанието му, а аз мисля, че са.

— Да, освен ако някой не му се е обадил неочаквано или пък е видял нещо в сутрешния вестник, което да го е заинтересувало, а може и любимата му риза да не е била изгладена добре. Нали знаеш, че тази работа е като аналоговите, а не като цифровите телефони, Сам?

— Така е — съгласи се Гренджър.

Финансовият район изглеждаше точно такъв, какъвто си го представяха, макар че беше по-непретенциозен от този в Ню Йорк с кулите от стъкло и стомана, станали обект на терористична атака. Разбира се, имаше и такива, но те не действаха така потискащо. На половин пресечка от мястото, където слязоха от таксито, имаше останки от оригиналната римска стена, ограждала града на легиона Лондиниум, както първоначално се е наричала столицата на Великобритания. Мястото било избрано заради добрите кладенци и голямата река. Те забелязаха, че по-голямата част от хората тук бяха добре облечени, а магазините много скъпи. В този град много малко неща бяха евтини. Блъсканицата беше голяма. Тълпи хора сновяха насам-натам, забързани и целеустремени. Имаше и много кръчми, пред вратите на повечето от тях върху черни дъски с тебешир бяха изписани предлаганите ястия. Близнаците си избраха една, от която се виждаше добре сградата на „Лойдс“. Имаше маси отвън като на римски ресторант близо до Испанското стълбище. Ясното небе опровергаваше репутацията на Лондон на град, в който често вали. И двамата бяха достатъчно добре облечени, за да не се набиват прекалено в очи като американски туристи. Брайън забеляза един банкомат и изтегли малко пари, които подели с брат си, след което си поръчаха кафе. Все пак навиците им бяха прекалено американски, за да си поръчат чай, и зачакаха.

В офиса Сали работеше над компютъра си. Беше успял да купи къща в Белгрейвия — по-луксозен квартал дори от неговия — за осем и половина милиона лири стерлинги, което не беше кой знае каква добра сделка, но цената не беше и прекалено висока. Със сигурност можеше да взема за нея добър наем. Освен това имотът беше свободен, което означаваше, че купувайки къщата, той става собственик и на земята, на която е построена, вместо да плаща наем за нея на херцога на Уестминстър. Не беше и много голяма, но все пак беше още една придобивка. Отбеляза си тази седмица да намине, за да я разгледа. Иначе валутните курсове бяха сравнително стабилни. В продължение на няколко месеца беше играл от време на време с валутния арбитраж, но не смяташе, че е достатъчно подготвен, за да навлезе по-дълбоко в този бранш. Поне засега. Може би трябваше да поговори с някои по-опитни хора в тази игра. Всяко нещо, което можеше да бъде направено, можеше и да се научи как става, а с достъп до повече от двеста милиона лири стерлинги той можеше да играе на борсата, без да губи много от парите на баща си. Всъщност тази година беше спечелил девет милиона лири, което не беше съвсем зле. През следващия час остана при компютъра си, за да следи тенденциите — тенденцията е твоят приятел, — като се опитваше да стигне до някакви логични заключения. Знаеше, че номерът е да ги забележиш по-рано, и то достатъчно навреме, за да можеш да купиш по-евтино и да продадеш по-скъпо, но все още не беше овладял напълно това изкуство. Ако го можеше, неговата сметка би набъбнала с тридесет и един милиона лири, вместо само с девет. Търпението, каза си той, е нещо, с което човек трудно свиква. Много по-добре беше да си млад и умен.