Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Брайън и Доминик взеха такси до хотела. Веднага след като влязоха, Брайън включи лаптопа си. Краткият имейл, който изпрати, беше автоматично кодиран и препратен за четири минути. След около час той беше на разположение на Колежа, за да реагира, ако някой се е уплашил от стореното, а това беше малко вероятно. Гренджър приличаше на човек, който сам би свършил работата, имаше вид на твърде корав за човек на неговата възраст. Времето, прекарано в Корпуса на морската пехота, беше научило Брайън да познава коравите мъже по очите. Джон Уейн беше играл футбол в професионалната лига. Оди Мърфи е бил отхвърлен от вербуващия морски пехотинци — какъв срам за Корпуса. Приличаше на уличен безделник, но със собствените си ръце беше убил повече от триста души. Когато биваше предизвикан, погледът му също ставаше смразяващ.

За тяхна изненада двамата Карузо изведнъж се почувстваха самотни.

Току-що бяха убили човек, когото не познаваха и с когото не бяха разменили и дума. В Колежа всичко изглеждаше логично, но сега мястото, на което се намираха, беше много по-различно, както поради отдалечеността си, така и поради чувството за духовна празнота. Обаче човекът, когото бяха убили, беше финансирал хората, които стреляха в Шарлотсвил и убиваха безмилостно жени и деца. Той се е радвал на този варварски акт и беше виновен както от гледна точка на закона, така и на морала. Не можеше да се каже, че те бяха убили малкия брат на Майка Тереза, когато е отивал да се моли в църква.

Брайън го понасяше по-трудно от Доминик, който отиде при минибара и извади кутия бира. Подхвърли я на брат си.

— Знам, че трябваше да си го получи — рече морският пехотинец. Само че това изобщо не приличаше на Афганистан.

— Да, този път трябваше да постъпим с него така, както той се опитваше да постъпи с нас. Вината, че е преминал на страната на лошите, не е наша. Не сме виновни за това, че се радваше на стрелбата в търговския център така, като че ли е изчукал някоя мадама. Заслужи си го. Може самият той да не е застрелял никого, но се знае със сигурност, че оръжията са били купени с негови пари, нали така? — Доминик се опитваше да изглежда толкова логичен, колкото позволяваха обстоятелствата.

— Нямам намерение да паля свещ за спасение на душата му. Просто това не е нещо, което би трябвало да правим в един цивилизован свят.

— Какъв цивилизован свят е това? Видяхме сметката на човек, който и без това трябваше да се яви пред бога. Ако той иска да му прости, това си е негова работа. Има хора, които си мислят, че всички в униформа са наемни убийци. Детеубийци и прочие.

— Да вървят на майната си — ядоса се Брайън. — Това, от което се страхувам, е да не би наистина да се превърнем в такива.

— Е, винаги можем да се откажем от тази работа. Освен това ни увериха, че винаги ще ни обясняват причините, наложили да ликвидираме някого. Няма да станем такива, Алдо. Няма да го допусна. Ти също. А сега ни чака още работа.

— Предполагам. — Брайън отпи голяма глътка от бирата и извади златната писалка от джоба си. Трябваше да я презареди. Това му отне по-малко от три минути и отново беше готова за употреба. После я завъртя така, че пак да става за писане, и я сложи обратно в джоба на сакото си. — Ще се оправя, Енцо. Не би могло да се очаква да се чувствам добре, след като съм убил човек на улицата. Въпреки че все още се питам дали нямаше да е по-добре просто да го арестуват и разпитат.

— Англичаните имат граждански права като нашите. Ако той поиска адвокат — знаеш, че щеше да му бъде казано, че може да се възползва от това право, — тогава ченгетата не могат да го попитат дори колко е часът. Също както у нас. Само ще им се усмихва и ще си държи устата затворена. Това е един от недостатъците на цивилизацията. Предполагам, че за криминалните престъпници има някакъв смисъл, но тези хора не са криминални. Това си е един вид война, а не улично престъпление. Там е проблемът. Не можеш да заплашваш човек, който иска да умре при изпълнение на дълга си. Можеш само да го спреш, а това означава сърцето му да престане да бие.

Брайън отново отпи от бирата.

— Така е, Енцо. Чувствам се по-добре. Кой ли ще е следващият ни обект?

— Дай им един час да помислят. Какво ще кажеш да се поразходим?

— Може. — Брайън стана и след минута двамата бяха отново на улицата.

Беше съвсем очевидно. Микробусът на „Бритиш Телеком“ тъкмо потегляше, но колата „Астън Мартин“ все още си беше на мястото. Морският пехотинец се запита дали англичаните щяха да изпратят тайно екип в къщата да я претърси, за да види дали няма да открие нещо интересно, обаче черната спортна кола си беше още там и наистина изглеждаше секси.