Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Но в Америка тигрите са много големи.

Решавайки, че е мислил достатъчно по въпроса, той отново насочи вниманието си към 56MoHa@eurocom.net. Може би тигрите ще излязат да потърсят нещо за ядене. Това го превръщаше в нещо като копой птичар. Обаче го устройваше. Летателните права на някои птици, изглежда, трябваше да бъдат анулирани. Той щеше да се погрижи имейлът да бъде включен в кибернетичната комуникационна джунгла на АНС. Всяко животно оставя някакви следи тук-там и той трябваше да ги надуши. По дяволите, каза си Джак, тази работа не е съвсем безинтересна, след като вече трябваше да следи реално съществуващ обект.

Мохамед беше при компютъра си. Зад него по телевизията говореха за „провала на разузнаването“, което го накара да се усмихне. Така само щяха да бъдат намалени възможностите на американското разузнаване, особено с неизбежното отвличане от оперативна дейност, което щеше да последва от разследванията в различните комисии на американския Конгрес. Те не бяха много по-различни от ръководството на неговата организация, което се опитваше да направи така, че светът да отговаря на неговите представи, а не на реалностите. Разликата беше, че ръководителите на неговата организация поне се вслушваха в онова, което той им казваше, защото беше постигнал реални резултати, които за щастие съвпадаха с техните ефимерни представи за смъртта и страха. Още по-добре беше, че там имаше хора, готови да умрат, за да превърнат подобни представи в реалност. Това, че тези хора бяха глупаци, нямаше значение за Мохамед. Човек използва онези средства, с които разполага, а в неговия случай той имаше на разположение чукове, с които да забива гвоздеите, които срещнеше тук и там по света.

Провери електронната си поща, за да се увери, че Уда беше изпълнил нареждането му за банката. Строго погледнато, той би могъл просто да ликвидира сметките за кредитните карти, обаче тогава някой стриктен банков чиновник можеше да започне да рови, за да разбере защо последните сметки не са били платени. По-добре ще е, помисли си той, да остави известна сума в банковата сметка и да продължи да я държи, без да я използва. Банката нямаше да има нищо против да има повече пари в електронния си трезор, а ако сметката си останеше в този вид, никой банков служител нямаше да прави каквото и да било разследване. Такива неща ставаха непрекъснато. Той се погрижи номерът на сметката и кодът за достъп до нея да останат на скрито място в компютъра му, което беше известно само на него.

Помисли си дали да изпрати благодарствено писмо на колумбийските си приятели, но подобни безсмислени съобщения бяха само губене на време и опасност от уязвимост. Човек не трябваше да изпраща имейли просто за забавление или от учтивост, а само тогава, когато беше абсолютно наложително, и то по възможност в най-кратка форма. Беше достатъчно осведомен, за да се страхува от способностите на американското електронно разузнаване. Западните средства за информация често пишеха за „засечени“ съобщения и неговата организация напълно се беше отказала от използването на сателитните телефони, които бяха по-удобни. Вместо това тя често прибягваше до куриери, които предаваха добре запомнената информация. Този начин беше бавен, но абсолютно сигурен… освен ако куриерът не е корумпиран. Нищо не беше абсолютно сигурно. Всяка система имаше свои слабости. Обаче интернет беше най-подходяща за целите му. Индивидуалните сметки бяха анонимни, тъй като можеха да бъдат откривани от анонимни трети лица, а те бяха свързани с крайните ползватели. Затова тези ползватели съществуваха само като електрони и фотони, подобно на зрънцата пясък в пустинята Празната кварта, и бяха максимално надеждни и анонимни. Всеки ден по интернет се разменяха милиарди съобщения. Може би Аллах би могъл да ги следи, но само той можеше да знае какво мислят и чувстват хората и не беше дал тази способност дори на правоверните. Така че Мохамед, който рядко се задържаше на едно място повече от три дни, можеше свободно да използва компютъра си.

Британската служба за сигурност, чиято главна квартира се намираше в „Теймс Хаус“, малко по-нагоре по реката от Уестминстър, държеше в архива си стотици хиляди записи. Законите за частния живот в Обединеното кралство бяха много по-либерални от тези в Съединените щати… затова държавните агенции, а те бяха четири, следяха Уда бен Сали. Една от тях се занимаваше с мобилния му телефон, но от нея рядко идваше нещо съществено. Електронните сметки от работата му във финансовия район на Лондон и в дома му бяха най-ценни, защото той нямаше доверие в гласовите комуникации и предпочиташе електронната поща за всичките си по-важни контакти с външния свят. Това включваше писмата до и от дома му, повечето от които пишеше с цел да увери баща си, че семейните пари са на сигурно място. Странното беше, че той дори не си даваше труда да използва кодиращата си програма, като предполагаше, че самият обем на информационния поток в мрежата беше достатъчен, за да изключи възможността от каквото и да било официално наблюдение. Освен това в Лондон имаше много хора, които се занимаваха със съхраняването на капитали и много от ценните недвижими имоти на града всъщност бяха притежание на чужденци. Проследяването на движението на парите беше досадна работа дори и за повечето от играчите в този бранш. В края на краищата паричната азбука се състоеше само от няколко букви и поезията в нея трудно можеше да разтърси човешката душа.