Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Я виж, тази сметка обслужва доста кредитни карти „Виза“ — каза той на Уилс.

— Така ли?

— Да, около дузина. Не, изглежда, че са шестнайсет, освен тези, които сам използва…

— Я ми разкажи повече за тази сметка — нареди Уилс. Изведнъж цифрата шестнайсет започна да изглежда много важна.

— Цифрова е. АНС се е добрала до нея поради страничен вход за влизане в програмата за сметките на банката. Не е много голяма, за да бъде прекалено важна, но е секретна.

— Можеш ли да измъкнеш номерата на картите „Виза“?

— Номерата на сметките им? Разбира се. — Джак ги изписа, прехвърли ги на друго място и ги принтира. След това ги подаде на Уилс.

— Не, по-добре ти виж това — рече Уилс и му подаде свой лист.

Джак го пое и веднага забеляза сходство в цифрите.

— Твоят списък какъв е?

— Лошите момчета в Ричмънд са били с кредитни карти „Виза“ и са ги използвали да купуват бензин, докато са пътували през страната. Между другото изглежда, че са тръгнали от Ню Мексико. Джак, вчера ти успя да докажеш, че Уда бен Сали е играч. Изглежда, че той е човекът, който покрива разноските им.

Джак отново погледна списъците, сравнявайки тези от единия лист с цифрите в другия. После вдигна очи от листа.

— Мамка му — прошепна той.

А Уилс се замисли върху това какво чудесно нещо бяха компютрите и съвременните средства за комуникации. Нямаше съмнение, че стрелците от Шарлотсвил бяха използвали кредитни карти „Виза“, за да купуват бензин и храна, и техният малък приятел Сали току-що беше прехвърлил пари в банковата сметка, с които да покрие разходите. В понеделник вероятно той ще закрие сметките и те щяха да изчезнат от лицето на земята, но щеше да бъде късно.

— Джак, кой е казал на Сали да прехвърли пари в тази банкова сметка? — „Ето, че се снабдихме и с обект, каза си наум Уилс. И то може би не един.“

Оставиха Джак да свърши компютърната работа и да проследи имейлите до и от Уда бен Сали през този ден. Това беше доста неприятно, защото въпреки че Джак го умееше, боравенето с цифри не му допадаше. Обаче скоро откри, че нареждането да бъдат прехвърлени пари в сметката беше дошло от някой, чийто имейл адрес беше 56MoHa@eurocom.net, който го беше изпратил от Австрия.

Не можеха да научат нещо повече за него, обаче сега имаха ново име в интернет, което да следят. Това беше кибернетичната идентичност на някой, който беше дал нареждания на един заподозрян, т.е. за него се знаеше, че финансира терористи, а това правеше 56MoHa@eurocom.net наистина много интересен. Уилс трябваше да даде на АНС да разберат, че трябва да следят този имейл адрес, ако те вече не бяха проявили интерес към него. Сред компютърджиите преобладаваше мнението, че повечето подобни адреси са анонимни и в повечето случаи те наистина бяха такива, обаче след като веднъж станеха известни на съответните агенции, те можеха да бъдат проследявани. Обикновено това се правеше с незаконни средства, но след като в интернет границата между законното и незаконното поведение можеше да бъде използвана от петнадесетгодишни хлапаци, същото се отнасяше и за компютърното разузнаване, чиито компютри се откриваха трудно, а влизането в тях още повече. В случая проблемът се състоеше най-вече в това, че eurocom.net не съхраняваха дълго време в архива си разменените съобщения в електронната им поща. Щом като отпаднеха от паметта на техния сървър, след като бяха прочетени от този, за когото са били предназначени, те биваха безвъзвратно загубени. АНС можеше и да установи, че този тъпанар е изпратил съобщение на Уда бен Сали, но това бяха правили толкова много други хора във връзка с финансови операции, че дори АНС не разполагаше с достатъчно персонал, за да прочете и анализира всички имейли, които компютрите й засичаха.

Близнаците пристигнаха малко преди 11 часа сутринта, водени от компютрите в колите си. Двата еднакви мерцедеса клас С бяха насочени към малкия паркинг за посетители, който се намираше непосредствено зад сградата. Там ги посрещна Сам Гренджър, който се ръкува с тях и ги въведе вътре. Веднага им дадоха пропуски, които да си закачат на реверите, за да минат през охранителите. Брайън веднага реши, че са бивши сержанти от армията.

— Хубаво място — отбеляза той, докато се отправяха към асансьорите.

Бел се усмихна.

— Е, да, в частната индустрия можем да наемаме по-добри вътрешни оформители. — Особено пък ако харесваш картините, които декораторът е избрал, както беше в неговия случай.