ФБР работеше бързо. Откриването на форда с регистрационните номера на Ню Мексико не беше трудно, въпреки че се беше наложило всички регистрационни номера на колите в паркинга да бъдат сверени със собствениците и в много случаи те бяха разпитвани от агент, размахващ пистолет. Разбра се, че в Ню Мексико националната агенция за даване на коли под наем е имала скрити камери и записът в тях от въпросния ден беше на разположение. Забележителното беше, че на него се видя и друга взета под наем кола, която предизвика интереса на бюрото на ФБР в Де Мойнс, Айова. След по-малко от час ФБР изпрати своите агенти в офиса на „Херц“, който се намираше само на половин миля оттам, а и там имаха скрити телевизионни камери. На тях и на архивните записи се видяха фалшиви имена (Томас Салазар, Хектор Сантос, Антонио Куинонес и Карлос Олива). Фалшиви бяха и шофьорските книжки. Тези сведения бяха важни. Международните шофьорски книжки бяха получени в Мексико Сити и на мексиканската федерална полиция бяха изпратени бързо факсове, в които се искаше незабавното й съдействие.
В Ричмънд, Де Мойнс, Солт Лейк Сити и Денвър бяха открити номерата на кредитните карти „Виза“. Шефът на сигурността на „Виза“ беше бивш старши агент на ФБР и там компютрите не само откриха банковия произход на кредитните сметки, но и четири карти в общо шестнайсет бензиностанции, показващи изминатите пътища и скоростта, с която са се движили четирите коли с терористите. Серийните номера на автоматите „Инграм“ бяха проследени чрез дъщерната агенция на ФБР — Бюрото за алкохол, цигари, огнестрелни оръжия и експлозиви към министерството на финансите. Там беше решено, че всичките шестнайсет автомата са част от пратка, открадната преди единайсет години в Тексас. Някои оръжия от същата пратка са били използвани при схватки на наркотрафиканти в различни краища на страната и тази информация насочи разследването на ФБР в съвсем нова посока. От четирите места на престъпленията бяха взети пръстови отпечатъци на мъртвите терористи плюс кръвни проби за ДНК анализ.
Разбира се, колите бяха прехвърлени в офисите на ФБР и най-щателно проверени за пръстови отпечатъци, както и за ДНК доказателства, за да се провери дали в тях не е имало и други хора. Администрацията и персоналът на всеки хотел бяха разпитани, както и съдържателите на различни заведения за бързо хранене, а също и собствениците на местни барове и ресторанти. Записите на телефонните разговори в различни мотели също бяха събрани за проверка, за да се види дали от тях са водени някакви разговори. Оказа се, че това са най-вече съобщения в интернет. Портативните компютри на терористите бяха иззети, проверени за пръстови отпечатъци и анализирани от техническите магьосници на ФБР. Общо по случая с кодовото название „Исламтер“ бяха включени няколкостотин агенти.
Повечето жертви се намираха в местни болници и тези, които можеха да говорят, бяха интервюирани същата вечер, за да се разбере какво знаят и какво могат да си спомнят. Куршумите от телата им бяха взети като доказателства и бяха сравнени с иззетите оръжия, след което бяха изпратени в Северна Вирджиния, където се намираше една съвършено нова лаборатория на ФБР за изпитания и анализи. Цялата информация беше изпратена в Министерството на вътрешната сигурност, което, разбира се, я препрати до най-малките подробности на ЦРУ, АНС и останалите американски разузнавателни служби, чиито оперативни работници вече притискаха информаторите си за повече сведения, свързани със случая. Шпионите се обърнаха и към приятелски чужди разузнавания за повече сведения. Цялата информация достигна до Колежа чрез връзката с ЦРУ и АНС. Всички засечени сведения се озоваха в огромния централен компютър на Колежа, който се намираше в стая в приземния етаж, където тя беше класифицирана, за да бъде на разположение на аналитиците, които щяха да пристигнат сутринта.
Всички от горния етаж, с изключение на охраната и тези, които почистваха след края на работния ден, се прибраха вкъщи за през нощта. Компютрите, използвани от аналитиците, бяха защитени по няколко начина, за да се гарантира, че не могат да бъдат включвани без разрешение. Мерките за сигурност в тези помещения бяха много стриктни, но не се набиваха на очи и всичко се следеше от вътрешни телевизионни камери, чиито записи се наблюдаваха непрекъснато както по електронен път, така и от хората.
В апартамента си Джак се поколеба дали да се обади на баща си, но се отказа. Той сигурно се намираше под непрекъснатия обстрел на телевизионните и вестникарските репортери, въпреки добре известния му навик да не се изказва по никакви въпроси, за да може действащият президент Едуард Кийлти да управлява необезпокояван. Имаше една много секретна пряка телефонна линия, за която знаеха само децата му, обаче Джак реши да остави Сали да му се обади по нея, защото тя беше малко по-емоционална от него. Джак се задоволи само с изпращането на имейл до баща си, чието съдържание се изчерпваше с думите „По дяволите, ще ми се още да си в Белия дом.“ Обаче знаеше, че Джак-старши най-вероятно благодари на Бога, че не е, и може би се надява, че най-после Кийлти ще се вслуша в съветниците си — най-вече в добрите, които още не бяха го напуснали — и ще премисли, преди да започне да действа. Вероятно баща му се беше обадил на някои свои приятели в чужбина, за да разбере какво знаят и мислят по въпроса и може би беше изказал мнението си пред някои високопоставени хора, тъй като повечето чужди правителства се вслушваха в това, което казваше в неофициални разговори. Големият Джак все още беше част от системата. Той можеше да се обади на приятели, останали във властта още от неговото президентство, и да разбере какво в действителност става. Обаче Джак-младши считаше това за малко вероятно.
Читать дальше