Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Общо взето, тази събота щеше да има доста новини.

Паркингът в Колежа щеше да бъде пълен, но онези, които минаваха покрай него, нямаше да го забележат. Обяснението, ако станеше необходимо, щеше да бъде, че касапницата от предишния ден е предизвикала известна нестабилност на финансовите пазари, което, както се оказа по-късно през деня, беше вярно.

Джак-младши правилно предположи, че това ще бъде ден за небрежно облекло и се качи в своя „Хамър–2“, облечен в джинси, поло и маратонки. Естествено хората от охраната бяха уведомени и както винаги лицата им не изразяваха нищо.

Тони Уилс тъкмо включваше компютъра си в 8:14 часа, когато Джак влезе.

— Здравей, Тони — поздрави Райън. — Как е обменът днес?

— Погледни сам. Явно не са спали — каза Уилс на ученика си.

— Ясно. — Той остави чашата с кафето на бюрото и се настани в удобния си въртящ се стол, преди да включи компютъра и да премине през системите за сигурност, които пазеха това, което имаше в него — сутрешния „поток“ от АНС. Там никога не спяха. Веднага стана ясно, че хората, които той следеше, бяха обърнали внимание на новините.

Би трябвало да се очаква, че тези, към които АНС проявяваше такъв голям интерес, не са приятели на Съединените американски щати, но въпреки това Джак-младши се изненада и дори беше шокиран от задоволството, което личеше в някои от имейлите, които прочете. Спомни си собствените си чувства, когато армията на Съединените щати, следвайки силите на сега несъществуващата Обединена ислямска република, нахлу в Саудитска Арабия и внезапно обзелото го задоволство, когато видя как един танк експлодира при пряко попадение. Нито за миг не помисли за тримата мъже, които току-що бяха загинали в стоманената си гробница, казвайки си, че бяха вдигнали оръжие срещу Америка, а за това се плащаше и ако късметът им изневереше, си беше част от играта. Отчасти състоянието му се обясняваше и с ранната му възраст, защото на едно дете всичко му се струва като център на вселената — една илюзия, за която трябваше време, за да се отърси. Обаче хората, убити вчера, в повечето случаи бяха невинни граждани, а не войници, най-вече жени и деца, и да изпитваш удоволствие от смъртта им беше чисто варварство. Но то беше налице. Америка на два пъти беше проливала кръв, за да спаси родината на исляма. Как беше възможно някои саудитци да говорят по такъв начин?

— По дяволите — прошепна той. Принц Али не беше такъв човек. Той и бащата на Джак бяха приятели, другари. Ходеха си на гости. Сам беше разговарял с човека, беше оценил ума му и беше слушал внимателно какво казва. Е, разбира се, тогава той беше още дете, обаче Али не беше такъв човек. Но и баща му не беше Тед Бънди 12 12 Известен сериен убиец в САЩ, убил десетки момичета в периода 1974–1978 година — бел.прев. , а Бънди беше американски гражданин и вероятно дори беше гласувал. Това, че живееш в дадена страна, не те прави непременно неин пътуващ посланик.

— Не всички ни обичат, момче — каза Уилс, поглеждайки към него.

— Че какво толкова лошо сме им сторили? — зачуди се Джак.

— Ние сме най-голямото и най-богатото момче в квартала. Става това, което кажем, дори и тогава, когато не нареждаме на хората какво да правят. Нашата култура се налага над другите, независимо дали става въпрос за кока-кола или за списание „Плейбой“. Подобно нещо е обидно за религиозните вярвания на хората, а в някои части на света те определят и начина им на мислене. Не признават нашия принцип за свобода на вероизповеданията и ако си позволим нещо, което се счита обидно за техните вярвания, според тях вината за това е наша.

— Да не би да ги защитаваш? — запита Джак-младши.

— Не, просто обяснявам начина им на мислене. Да разбираш нещо не означава непременно, че го одобряваш. Помни, че работата ти е да разбираш как разсъждават.

— Добре. Разбирам, че имат твърде шантави представи за нещата. А сега трябва да проверя някои цифри. — Джак остави настрана имейлите и се зае да проследява движението на парите. — Хей, днес Уда работи. Хм, изглежда, че го прави от дома си.

— Вярно. Това им е хубавото на компютрите — рече Уилс. — Въпреки че от дома не го прави с такъв размах, както от офиса си. Някакви интересни банкови преводи?

— Само два до банката на Лихтенщайн. Чакай да проследя тази сметка… — Райън поработи с мишката и установи размера на сумите в нея. Не беше особено голяма. Всъщност за стандартите на Сали беше направо скромна. Само половин милион евро, използвани главно за покриване на разходи от кредитни карти, собствени и… други…