Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Обаче сигналът в неговата електронна поща никога не се чуваше, без да прозвучи и в „Теймс Хаус“, а тези сигнали отиваха и в Правителствения комуникационен център в Челтънхем, който се намираше северозападно от Лондон. Оттам те бяха прехвърляни чрез сателит във Форт Белвоар, Вирджиния, и оттам във Форт Мийд, Мериланд, чрез фиброоптичен кабел. Там той се преглеждаше от един от суперкомпютрите, който се помещаваше в огромния, приличен на затвор приземен етаж на основната сграда. Материалите, считани за важни, се изпращаха в щаба на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния, след като преминеха през плоския покрив на едно друго здание, а после сигналите се поглъщаха от друг комплект компютри.

— Има нещо ново от господин Петдесет и шест — рече почти на себе си Джак-младши, имайки предвид 56MoHa@eurocom.net. Трябваше да помисли няколко секунди. Повечето бяха цифри. Но едни от тях бяха електронен адрес на европейска търговска банка. Господин 56 искаше пари, или поне така изглеждаше, а сега, когато знаеха, че е „играч“, разполагаха с нова банкова сметка, която да следят. Това щеше да стане на следващия ден. Оттам не можеше да изскочи някое име и имейл адрес поради възприетите от банката вътрешни процедури. Вероятно не. Всички международни банки се ориентираха към еднакви процедури, за да могат да бъдат еднакво конкурентоспособни. Затова игралното поле беше равно като футболно игрище, тъй като всички възприемаха максимално улесняващи клиентите процедури. Всеки човек имаше свои индивидуални особености, но всички пари бяха еднакво зелени или оранжеви, каквито бяха еврото, украсени със сгради и мостове, които не бяха построени.

Джак си взе съответните бележки и изключи компютъра. Тази вечер щеше да вечеря с Брайън и Доминик, за да си поговорят за семейните работи. На Ю. С. 29 имаше един ресторант за морски деликатеси, който той искаше да провери. Работният му ден беше свършил. Отбеляза си някои задачи за понеделник сутринта, защото не очакваше да работи в неделя, независимо дали в страната щеше да бъде обявено извънредно положение, или не. Уда бен Сали заслужаваше да бъде проучен по-отблизо. Той не беше сигурен колко отблизо, въпреки че беше започнал да подозира, че Сали ще се срещне с един или двама души, които той познава добре.

— Колко скоро? — беше попитал малко нетактично Брайън Карузо, но в устата на Хендли той прозвуча още по-неотложно.

— Трябва да съставим някакъв план — отвърна Сам Гренджър. Отнасяше се за всички присъстващи. Едно беше да се мисли абстрактно за нещата и много по-сложно, когато трябваше да се изправиш пред реалностите. — Първо трябва да определим цели, които да са резонни, а след това да изготвим план за постигането им по начин, в който също да има логика.

— Нещо като оперативна концепция? — запита Том Дейвис.

— В действията ни трябва да има повече логика от наша гледна точка, дори за външния наблюдател да не е така. Трябва да се придвижваме от обект на обект, като караме хората да се озъртат като прерийни кучета, за да можем да ги ликвидираме един по един. Като концепция е доста елементарно, но на практика е по-трудно. Много по-лесно е да се местят фигурите по шахматната дъска, отколкото да се придвижват хора, да им се дават нареждания и да бъдат изпращани в желаните квадрати, което често убягва на филмовите режисьори. Нещо толкова прозаично като изпуснат автобус, пътна катастрофа или нуждата човек да пусне една вода може да провали и най-добрия теоретичен план. Трябва да се помни, че светът е аналогов, а не цифров, а това означава по-несъвършен.

— Значи искаш да кажеш, че ни трябва психиатър?

Сам поклати глава.

— В Ленгли имат, но не са им много от полза.

— Не може да бъде — рече през смях Дейвис. Обаче моментът не беше за шеги. — Нужна ни е бързина — добави сериозно той.

— Да, колкото по-бързо действаме, толкова по-добре — съгласи се Гренджър. — Трябва да не им дадем време да реагират и да осмислят нещата.

— Още по-добре ще е да не им позволяваме да разберат какво става — каза Хендли.

— Да направим така, че хората да изчезнат, така ли?

— Ако прекалено много от тях умрат от инфаркт, на някого това ще се стори подозрително.

— Да не искаш да кажеш, че са успели да проникнат в някоя от службите ни? — попита бившият сенатор. Другите двама в стаята премигнаха при този въпрос.

— Зависи какво имаш предвид — рече Дейвис. — Проникнал агент ли? Това ще е доста трудно. За тази работа ще трябва наистина тлъст подкуп, но дори и тогава ще е трудно да се уреди, освен ако в ЦРУ няма човек, който сам да е отишъл при тях да им предложи съдействие срещу заплащане. Не е съвсем изключено — добави той, след като размисли. — Едно време руснаците винаги бяха зле с парите… нямаха достатъчно валута, за да я пилеят на вятъра. Но тези хора, ами че те ги имат предостатъчно. Така че… може би…