Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— И с какво друго?

— Другото е, че налива пари в една банкова сметка, с която се финансират разноските по група кредитни карти „Виза“, а с четирима от техните притежатели вие се запознахте вчера. Кръгът още не е напълно затворен, но няма да мине много време и ФБР ще го стори. Освен това в имейлите си говори за „чудесните събития“ от вчера.

— Как успя да се добереш до електронната му поща? — попита Доминик.

— Не мога да кажа. Трябва да го научите от някой друг.

— Обзалагам се, че се намира на десет мили в тази посока — рече Доминик и посочи на североизток. Шпионската общност работеше с методи, които по принцип бяха забранени за Федералното бюро за разследване. Независимо от това братовчедът Джак явно предпочиташе да запази каменна физиономия по въпроса и от него не можеше да се научи нещо дори и за цяла купчина пари върху масата за покер.

— Значи финансира лошите? — попита Брайън.

— Точно така.

— Това не го прави добър — доразви мисълта му Брайън.

— Вероятно не — съгласи се Джак.

— Може би ще го срещнем. Какво друго можеш да ни кажеш? — продължи Брайън.

— Живее в скъпо жилище — къща на площад „Бъркли“ в хубавата част на Лондон, само на две преки от американското посолство. Обича да използва проститутки за сексуалните си мераци. Особено си пада по едно момиче на име Розали Паркър. Британската служба за сигурност го наблюдава и редовно разпитва неговата главна любимка. Плаща й с куп долари в брой. Предполага се, че госпожица Паркър е доста популярна сред богаташите. Сигурно доста я бива — добави Джак. — В компютърния файл има нова негова снимка. Той е приблизително на наша възраст, с матова кожа и брада. Изобщо има вид на човек, който би могъл да изглежда секси. Кара „Астън Мартин“. Страхотна кола. Макар че обикновено ползва таксита, когато се движи из Лондон. Няма къща в провинцията, но през почивните дни често посещава провинциални хотели, в повечето случаи заедно с госпожица Паркър или с някоя друга проститутка. Работи в центъра, във финансовия район на града. Има офис в сградата на „Лойдс“ в Лондон… мисля, че беше на третия етаж. На седмица прави по три-четири сделки. Предполагам, че там през повечето време седи, гледа телевизия, чете вестници и чака да мине времето.

— Значи е разглезено богаташче, което иска да внесе известно вълнение в живота си — описа го накратко Доминик.

— Точно така. Като изключим може би това, че обича да излиза навън и да играе на улицата.

— Това е опасно, Джак — рече Брайън. — Дори може да му докара някои неприятности — закани се Брайън, който нямаше търпение да се срещне с човека, финансирал смъртта на Дейвид Прентис.

Изведнъж на Джак му мина през ум, че госпожица Розали Паркър от Лондон скоро вече няма да получава като подарък чанти на фирмата „Луи Витон“. Е, сигурно отдавна има някой добър план за черни дни, след като е толкова умна, колкото я мислят в Службата за сигурност.

— Как е баща ти? — попита Доминик.

— Пише си мемоарите — отвърна Джак. — Чудя се какво ще си позволи да разкаже в тях. Дори мама не знае много за това какво е правил, докато е бил в ЦРУ. Същото се отнася и за мен. Има много неща, за които не би могъл да пише. Не би могъл да потвърди дали са се случвали дори такива, които са известни на обществеността.

— Като например как е накарал шефа на КГБ да избяга. Историята сигурно е доста интересна. Даваха този човек по телевизията. Предполагам, че още го е яд на баща ти, че му е попречил да вземе властта в Съветския съюз. Вероятно си мисли, че би могъл да го спаси.

— Може и така да е. Баща ми наистина крие много тайни. Това се отнася и до другите му другари в ЦРУ. Особено един от тях на име Кларк. Опасен човек, но с баща ми бяха много близки. Мисля, че сега е в Англия. Станал е шеф на онази секретна група за борба с тероризма, за която пишат всяка година във вестниците. Викат им „мъжете в черно“.

— Те наистина съществуват — рече Брайън. — Базата им е в Хиърфорд, Уелс. Не са чак толкова секретни. Някои важни хора във Форт Рекън са били там на обучение. Аз самият не съм бил, но познавам двама, които са били. Работят заедно с британските сили със специално предназначение САС. И тях много ги бива.

— Какво знаеш за тези неща, Алдо? — попита брат му.

— Хората от специалните операции не са твърде приказливи. С тях обменяме опит в подготовката, имаме обмен на хора и оборудване. Най-важната част от това е, когато седнем заедно да изпием по някоя бира и си разказваме военни истории. Всеки има различно виждане по проблемите и понякога идеята на другия е по-добра от твоята. Хората от групата „Дъга“, т.е. „мъжете в черно“, както ги наричат журналистите, са много опитни, но през годините и ние сме ги научили на това-онова. Твърди се, че шефът им, този Кларк, наистина много го бива.