Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Нека за момент да оставим този вариант настрана. Колко трудно ще е самото изпълнение на задачата по ликвидирането? — попита той.

— С това, което ни даде Рик Пастернак ли? Детска игра, ако, разбира се, нашите хора не направят някой голям гаф. Дори и в този случай най-лошото, което може да се случи, е работата да изглежда като задушаване — каза им Гренджър.

— Ами ако нашите момчета изпуснат писалката? — попита обезпокоен Раундс.

— Това е само писалка. С нея може да се пише. Може да мине за такава пред всяко ченге по света — отвърна уверено Гренджър. Бръкна в джоба си и подаде своя екземпляр на останалите да го разгледат. — Тази не е заредена — успокои ги той.

Всички бяха осведомени за предназначението й. Изглеждаше напълно като скъпа химикалка, позлатена и с инкрустиран обсидиан върху щипката. При натискането й се показваше скритият писец, който трябваше да бъде заменен със спринцовката със смъртоносна отрова. Тя щеше да парализира жертвата след петнадесет-двадесет секунди, а след три минути да я умъртви без никакъв шанс да бъде спасена и с едва забележими следи в организма, които скоро щяха да изчезнат. Докато писалката обикаляше съвещателната маса, хората един след друг опитваха острието й и след това демонстрираха как биха я използвали. Повечето го направиха като при удар с пикел, но Раундс замахна като с малка кама.

— Няма да е зле една суха тренировка — рече той тихо.

— Някой тук иска ли да бъде доброволна жертва? — попита Гренджър останалите. Никой не вдигна ръка. Настроението около масата не го изненада. Беше време за трезва преценка, както когато човек подписва молба за застраховка живот, от която би имало полза само ако е мъртъв, а в такъв момент на никого не му е до шеги.

— Заедно ли ще пътуват в самолета до Лондон? — попита Хендли.

— Да — рече Гренджър и отново възприе делови тон. — Ще трябва да им дадем време да проучат обекта, да изберат момента и да нанесат удара.

— И да изчакат, за да видят резултатите, нали? — зададе риторичния въпрос Раундс.

— Точно така. След това могат да хванат самолета до следващата цел. Цялата операция не трябва да продължи повече от седмица. После ще ги върнем у дома и ще чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Ако някой бръкне в купчината пари, които е оставил след смъртта си, вероятно ще бъдем в състояние да разберем това.

— Длъжни сме — рече Бел. — Ако някой ги открадне, ще знаем у кого ще отидат.

— Чудесно — каза Гренджър. — В края на краищата, точно това означава разузнаване с бой.

„Няма да останем тук дълго“, мислеха си близнаците. Намираха се в две съседни стаи на местния хотел „Холидей Ин“ и в този неделен следобед двамата гледаха телевизия заедно с един гост.

— Как е майка ви? — попита Джак.

— Добре. Работи много с местните училища, главно църковните. Тя е нещо като помощник-учител, но всъщност не преподава. Татко работи върху нов проект в случай, че „Боинг“ се върнат отново към идеята за свръхзвуков пътнически самолет. Казва, че вероятно никога няма да го направят, освен ако Вашингтон не отпусне доста пари. Обаче с оттеглянето на „Конкорд“ хората отново мислят за него, а от „Боинг“ обичат да намират работа на инженерите си. Малко са изнервени от онези от „Ербъс“ и не искат да бъдат заварени неподготвени, ако французите станат по-амбициозни.

— Как беше в морската пехота? — попита Джак Брайън.

— Ами, както винаги, братовчеде. В корпуса вършат все едно и също, готвят се за следващата война.

— Баща ми се безпокоеше, когато отиде в Афганистан.

— Вярно, че беше малко вълнуващо. Местните хора са сурови, не са тъпи, но не са обучени добре. Затова когато се сблъскахме с тях, надделяхме. Когато забелязвахме нещо съмнително, викахме на помощ авиацията да го провери и обикновено това оправяше нещата.

— Колко на брой?

— Имаш предвид колко убихме ли? Известен брой, но не достатъчно. Първи влязоха в боя зелените барети и афганистанците разбраха, че не е в техен интерес да водят открит бой. Работата ни се състоеше главно в преследване и разузнаване, както и в посочване на обекти за бомбардиране от въздуха. С нас имаше един от ЦРУ, както и група от електронното разузнаване. Лошите доста използваха радиостанциите си. Когато попаднехме на някоя цел, се отдръпвахме на около една миля от нея, за да я огледаме по-добре, и ако ни се стореше достатъчно интересна, викахме авиацията да я ликвидира. Доста страшно е да го гледаш — обобщи Брайън.