Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Къщата, където са били намерени останките от Йохан Самюелсон, е домът на родителите на Лидия Еверш. Израснала е там и това винаги е бил единственият й адрес.

— Няма ли семейство? Родители? Братя и сестри?

— Чакай, чета. Изглежда, не… Бащата винаги е бил неизвестен, а майката вече не е жива. Изглежда, не е била настойница на Лидия особено дълго.

— И никакъв брат или сестра? — отново пита Юна.

— Не — казва Аня и той я чува как прелиства нещо. — А, всъщност — извиква тя, — имала е по-малък брат, но той, изглежда, е починал рано.

— Тогава Лидия е била… на колко години е била тогава.

— Била е на десет.

— Винаги ли е живяла в тази къща?

— Не, не съм казала това — възразява Аня. — Живяла е и на друго място, даже няколко пъти…

— Къде? — търпеливо пита Юна.

— Улерокер, Улерокер, Улерокер.

— Лудницата?

— Нарича се психиатрична клиника. Но да.

В същия миг Юна влиза в малката улица в Салтшобаден, където все още живеят родителите на Йохан Самюелсон. Той веднага вижда къщата им, червена къща от седемнайсети век със стръмен покрив. В градината има остаряла къща за игра и зад хълмистия двор се вижда тъмната, тежка вода.

Преди да слезе от колата, Юна прокарва ръце по лицето си. Мрази подобни моменти. По края на заравнената чакълена пътека старателно са наредени павета. Отива до вратата и позвънява, изчаква, вдига ръка и отново позвънява. Най-накрая чува някой да вика отвътре.

— Аз ще отворя.

Ключалката щрака и една тийнейджърка отваря вратата. Около очите й има черен грим и косата й е боядисана в лилаво.

— Здравейте — казва тя въпросително и гледа Юна.

— Казвам се Юна Лина — обяснява той. — От Държавната криминална полиция. Вкъщи ли са майка ти и баща ти?

Момичето кима и се обръща, за да се провикне. Но жена на средна възраст стои в дъното на коридора и гледа към Юна.

— Аманда — казва тя с уплашен глас. — Питай го… питай го какво иска.

Юна поклаща глава.

— Не бих искал да стоя на вратата и да кажа това, което имам да казвам. Мога ли да вляза?

— Да — прошепва майката.

Юна прави крачка навътре и затваря външната врата. Той поглежда момичето, чиято долна устна е започнала да трепери. После поглежда майката, Изабела Самюелсон. Ръцете й са притиснати към гърдите и лицето й е бледо като платно. Юна си поема въздух и казва тихо:

— Съжалявам много. Намерихме останките на Йохан.

Майката притиска юмрук към устата си и изхлипва. Тя се подпира на стената, но се подхлъзва и се свлича на пода.

— Татко — крещи Аманда. — Татко!

Един мъж слиза, тичайки по стълбите. Когато вижда жена си да седи на пода и да плаче, той забавя ход. Като че ли целият цвят от устните и лицето му изчезва. Поглежда жена си, дъщеря си и накрая Юна.

— Йохан — само казва той.

— Намерихме останките му — унило отговаря Юна.

Сядат в хола. Момичето прегръща майка си, която плаче безутешно. Бащата изглежда странно спокоен. Юна е виждал подобна реакция и преди. Тези мъже — и понякога жени, макар че не е толкова често срещано, — които не дават вид да реагират особено много, които продължават да говорят и да задават въпроси, които придобиват странна интонация в гласа си, една празнота, когато разпитват за подробностите.

Юна знае, че това не е безразличие. Това е борба. Безнадежден опит да се удължи мигът, преди да дойде болката.

— Как го намерихте? — прошепва майката през сълзите си. — Къде го намерихте?

— Търсихме друго дете при човек, заподозрян за отвличане — казва Юна. — Кучето ни надуши следата… тя маркира в градината… той, Йохан е мъртъв от десет години, според мнението на съдебния ни лекар.

Йоаким Самюелсон вдига поглед.

— Десет години?

Той поклаща глава.

— Но — прошепва той — изминаха тринайсет години, откакто Йохан изчезна от нас.

Юна кима и се чувства напълно изтощен, когато казва:

— Имаме основание да смятаме, че човекът, отвлякъл детето ви, го е държал в плен в продължение на три години.

Той гледа надолу в скута си, старае се да звучи спокоен, когато отново вдига поглед:

— Йохан е бил пленник три години — продължава той, — преди похитителят да отнеме живота му. Бил е на пет, когато е починал.

Сега лицето на бащата не издържа повече. Железният му опит да бъде спокоен е разбит на хиляди парчета, подобно на тънка стъклена преграда. Болезнено е да го гледаш. Той гледа Юна, докато лицето му се свива и сълзите започват да се стичат по бузите му, влизайки в отворената му уста. Груби, ужасни хлипания раздират въздуха.